Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 84

— Всичките ти жаби са тук — съобщи му тя. — Няма да позволя на никого да пипа жабите ти.

— Не ги чувах. — Гласът му затрепери. — Беше толкова тъмно в гардероба. Не виждах нищо.

Моника го залюля на гърдите си, като му говореше нежно, за да прогони ужасния сън.

— Всичко е наред, Андрю. Слушай, не чуваш ли дървесните жаби? Сега не си в гардероба, ти си на сигурно място, тук, в стаята си.

— И аз съм до теб. — Стивън се появи от изневиделица от дясната и страна. — Тук сме аз и Ники, мама я няма.

При тези магически думи Андрю се успокои в ръцете й, тялото му се отпусна така, сякаш костите му се бяха разтопили от топлината.

— Сега ще заспи спокойно — прошепна Стивън. — Можеш да го оставиш да легне.

— Забележително — отвърна Моника и положи Андрю в леглото и приглади завивките му. — Откъде знаеш какво трябва да му кажеш?

— Сънува едно и също почти всяка нощ. След известно време се досетих от какво се безпокои.

— И какво е то?

— Мама имаше обичай да ни затваря в гардероба, когато не слушахме или й пречехме. Все ми е едно дали съм сам, но Андрю не понася да стои в тъмни, тесни места.

Стомахът на Моника се обърна. Дали момчето искаше да каже, че жената ги е заключвала в гардероба, защото ги е считала за неудобни?

— Това е причината да обича да стои все навън. Днешният урок край реката му дойде добре. Поне докато Елизабет… не се удари.

Гласът му секна на последното изречение и Моника изпита силно желание да го прегърне, за да го успокои.

— Не се притеснявай — каза му нежно вместо това. — Току-що идвам от нея и тя спи добре. — Той никога не би й позволил да го прегърне, но може би не би имал нищо против, ако се посуетеше около него. — Мисли за друго — каза му с най-ласкавия тон, с който една майка се обръща към сина си, — вече трябва да си лягаш. Искаш ли да те завия?

— Не, благодаря ти. — Той се отмести бързо и скочи в леглото си. — И сам ще се справя.

Моника положи усилия да не се обиди. Спомни си, че беше по-възрастен и трябваше да защитава мъжкото си достойнство.

— Спи спокойно тогава. И ако Андрю има пак кошмари, ела и ме събуди. Може би двамата с теб ще можем да му помогнем да не сънува страшни сънища.

— Не зная, той прекара доста време в гардероба.

„А ти колко ли време си прекарал там?“ — й се искаше да го попита, но размисли. Трябваше да мине време, преди той да се почувства достатъчно сигурен, за да й се довери.

— Трябва да сме търпеливи — говореше колкото на него, толкова и на себе си. — Лека нощ, Стивън. Приятни сънища.

— Ники? — извика я той, когато тя тръгна към вратата. — Четох книгата, която ми даде — „Приказка за два града“.

— Наистина ли? И хареса ли я?

— Много. Знаеш ли, много е подобна на това, което се случи на нас.

— И аз мисля същото. — Почувства се поласкана, надяваше се и той да схване сходството. — Предполагам, че войната винаги разкъсва съдбите на хората, но не е ли чудесно да знаем, че с много любов можем отново да съградим всичко отначало?

— Вероятно е така, но си мислех повече за онези двамата, които продаваха местата си. Стигнах до извода, че и тук се чувстваш по същия начин. Все едно си в затвор и не те пускат да излезеш. Чувствам се виновен за всичко, което ти наговорих до момента.