Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 82

Изглеждаше толкова разтревожена, че Аби побърза да я успокои.

— Ще ти влязат в положението. Мисли само за Елизабет. И аз ще наминавам от време на време.

Ники се усмихна смирено, сякаш разбра, че Аби ще проверява повече нея, отколкото племенницата си.

Аби се запъти към стълбата, но се почувства неловко за предпазните мерки, може би бяха съвсем ненужни. Тъкмо щеше да докаже на Дру, че не е прав.

— Още нещо — извика след нея Ники. — Отнася се за Дру.

Тъкмо беше сложила крак на стъпалото, но се обърна и видя, че Ники още стои на прага и хапе устните си.

— Можеш ли да ми кажеш защо Дру непрекъснато ме заплашва… тоест Моник… че ще я прати в затвора?

Аби сви рамене от неудобство.

— Станал е затворен, след като се върна от войната, не споделя нищо с мен.

— Спомена ми, че Моник имала скъпоценни камъни.

Мрачното й предчувствие се засили. Моник често се беше хвалила, че те й осигуряват сигурност и финансова независимост. Защо ли Ники се интересуваше от тях?

— Само се питах — продължи Ники — дали заплахите му не означават, че тя ги е откраднала?

Аби поклати глава и не можа да скрие горчивината в гласа си.

— Не по такъв начин, че да иде в затвора. Но тя съвсем откровено обра Робърт, който бе заслепен от исканията й. Разори Ривърз Едж, за да й купи бижута.

Погледът на Ники се промени и тя престана да тормози устните си.

— Предполагам, че не знаеш къде са скъпоценностите сега?

Горещината в коридора сякаш внезапно я потисна. Аби каза кратко „не“ и избърса челото си с ръка, обезпокоена още повече от внезапния й интерес към бижутата.

— А имаш ли някаква представа? — настоя жената. — Искам да кажа, има ли някакво подземно мазе или някакво скривалище, където тя е държала ценностите си?

— Не съм аз тази, която би знаела — отвърна рязко Аби. — По онова време тя нищо не ми доверяваше.

— Сигурно струват маса пари. — Заета с мислите си, Ники блуждаеше с поглед в пространството.

На Аби й се прииска да попита Ники защо й е притрябвала информацията за скъпоценните камъни, но сякаш чу отново брат си. „Човек не се променя за една нощ“ — настояваше той. Това означаваше, че ако Моник е получила амнезия, то тя продължаваше да е алчна… и неискрена, както винаги.

— По-добре е да се заема с книгата — каза Ники внезапно и се усмихна широко. — Иначе Мъничето ще се чуди къде съм пропаднала.

Аби я гледаше как се отдалечава бързо и се бореше с подтика си да извика да се върне, но какъв смисъл имаше да пита Ники дали в момента е пак Моник? Снаха й винаги я лъжеше, без да мигне.

Заслиза бавно по стълбата и я обзе нарастващо безпокойство, че е оставила Ники насаме с Елизабет. Аби реши, че трябва да ги посещава по-често, отколкото смяташе първоначално. Стори й се неправдоподобно, че Ники въобще се грижеше за децата и че се държи чудесно с тях. Думите на Дру бяха съзвучни с мислите й.

„Моник ще те обезоръжи — казваше й той — точно в момента, когато възнамерява да ти забие нож в гърба.“

През нощта Моника събра възглавниците и одеялата си и отиде на пръсти до стаята на Елизабет. Аби щеше да направи кисела физиономия, ако я видеше; твърдеше, че детето е добре и не се нуждае от наглеждане през нощта. Не можеше така да се отрича, че преживяното от нея е травматизиращо, и затова Моника искаше да бъде до Мъничето, ако се събудеше и се наложеше да я успокоява. Нямаше значение дали тя самата се чувства удобно, беше спала и на по-лошо място от пода.