Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 81

Мигът бе съвсем кратък. Стивън се смути внезапно и се обърна, за да забърза след брат си.

— Стивън? — извика Ники след него и Аби затаи дъх. „Не насилвай нещата — искаше да я предупреди. — Момчето е толкова плашливо, че ще загубиш всякакъв контакт с него.“

Ники протегна книгата, която държеше.

— Намерих я в кабинета на чичо ти — продължи бързо тя — и веднага си спомних за теб. Когато бях на твоята възраст, много харесах тази история.

Стивън взе книгата. Разгледа я недоверчиво, кимна, пъхна я под мишница, благодари учтиво и бързо напусна стаята.

— Ами аз? — запита плачливо Елизабет и се размърда в леглото си. — Какво ще стане с урока ни, Ники? Никога няма да се науча да чета.

— Ако стоиш мирно — Ники говореше на детето, но гледаше към Аби, — мисля, че можем да прочетем една приказка. Почакай, докато Аби и аз донесем книгата с приказките.

— Искам „Пепеляшка“ — помоли Елизабет. — Най-много харесвам нея.

Ники кимна и подкани Аби да излезе с нея от стаята.

— Тя наистина ли е о’кей? — прошепна тя, докато се спускаха към хола.

— Какво значи това?

— Израз. Исках да попитам дали е добре. Нали не го разправяше само за пред момчетата?

Аби се усмихна, трогната от съчувствието й.

— Не, тя е… о’кей. Нуждае се от спокойствие. Има голяма цицина.

— Нараняванията на главата са коварни. Може би трябва да е под непрекъснато наблюдение.

Аби се обезпокои.

— Но аз трябва да сготвя обяда и да оплевя градината. — Внезапно усети колко е влажен въздухът. — Трябва да прикрепя и мрежите против насекоми към твоето и моето легла.

— Ние, Аби. Двете ще свършим работата. Ако знаех, че ще може да се яде, бих сготвила сама. — Усмихна се също като Аби. — Може би е по-добре да стоя неотлъчно до Мъничето през целия ден.

Всъщност Аби щеше да се чувства по-спокойна, ако някой наглеждаше племенницата й. От друга страна, едва ли щеше да има нещо против да приготви обеда сама, беше го правила в продължение на години. Проблемът беше в това, че Дру я беше предупредил. „Не й се доверявай — настояваше той. — Тя само те използва.“

Ники спря пред вратата на класната стая, лицето й изразяваше и тревога, и очакване.

— Не зная. — Сякаш някой друг отговори вместо Аби. — Не съм сигурна, че на Дру ще му се хареса.

Ники се облегна на рамката на вратата с въздишка.

— Никога не бих наранила Мъничето, Аби. Не го ли разбра досега?

Аби се почувства раздвоена. Дру я беше помолил да бъде предпазлива, а Ники искаше да бъде съдена според делата си. Логиката и миналият опит я предупреждаваха да стои нащрек, но инстинктът й подсказваше да се довери на жената, която току-що бе спасила живота на племенницата й.

— Дру ще бъде на полето през целия ден — каза бавно, явно поддавайки се на инстинкта си. — Предполагам, че ако не узнае, няма да се раздразни.

Ники се усмихна. Аби си помисли: „Не ме карай да съжалявам за постъпката си“, но гласно каза само:

— По-добре е да поговоря с момчетата, очакват да им помогнеш да направят клетката следобед.

— Съвсем забравих. — Ники се поизправи, погледна нагоре към стълбите и прехапа устни. — Не бива да ги разочаровам.