Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 81
Барбара Бенедикт
Мигът бе съвсем кратък. Стивън се смути внезапно и се обърна, за да забърза след брат си.
— Стивън? — извика Ники след него и Аби затаи дъх. „Не насилвай нещата — искаше да я предупреди. — Момчето е толкова плашливо, че ще загубиш всякакъв контакт с него.“
Ники протегна книгата, която държеше.
— Намерих я в кабинета на чичо ти — продължи бързо тя — и веднага си спомних за теб. Когато бях на твоята възраст, много харесах тази история.
Стивън взе книгата. Разгледа я недоверчиво, кимна, пъхна я под мишница, благодари учтиво и бързо напусна стаята.
— Ами аз? — запита плачливо Елизабет и се размърда в леглото си. — Какво ще стане с урока ни, Ники? Никога няма да се науча да чета.
— Ако стоиш мирно — Ники говореше на детето, но гледаше към Аби, — мисля, че можем да прочетем една приказка. Почакай, докато Аби и аз донесем книгата с приказките.
— Искам „Пепеляшка“ — помоли Елизабет. — Най-много харесвам нея.
Ники кимна и подкани Аби да излезе с нея от стаята.
— Тя наистина ли е о’кей? — прошепна тя, докато се спускаха към хола.
— Какво значи това?
— Израз. Исках да попитам дали е добре. Нали не го разправяше само за пред момчетата?
Аби се усмихна, трогната от съчувствието й.
— Не, тя е… о’кей. Нуждае се от спокойствие. Има голяма цицина.
— Нараняванията на главата са коварни. Може би трябва да е под непрекъснато наблюдение.
Аби се обезпокои.
— Но аз трябва да сготвя обяда и да оплевя градината. — Внезапно усети колко е влажен въздухът. — Трябва да прикрепя и мрежите против насекоми към твоето и моето легла.
— Ние, Аби. Двете ще свършим работата. Ако знаех, че ще може да се яде, бих сготвила сама. — Усмихна се също като Аби. — Може би е по-добре да стоя неотлъчно до Мъничето през целия ден.
Всъщност Аби щеше да се чувства по-спокойна, ако някой наглеждаше племенницата й. От друга страна, едва ли щеше да има нещо против да приготви обеда сама, беше го правила в продължение на години. Проблемът беше в това, че Дру я беше предупредил. „Не й се доверявай — настояваше той. — Тя само те използва.“
Ники спря пред вратата на класната стая, лицето й изразяваше и тревога, и очакване.
— Не зная. — Сякаш някой друг отговори вместо Аби. — Не съм сигурна, че на Дру ще му се хареса.
Ники се облегна на рамката на вратата с въздишка.
— Никога не бих наранила Мъничето, Аби. Не го ли разбра досега?
Аби се почувства раздвоена. Дру я беше помолил да бъде предпазлива, а Ники искаше да бъде съдена според делата си. Логиката и миналият опит я предупреждаваха да стои нащрек, но инстинктът й подсказваше да се довери на жената, която току-що бе спасила живота на племенницата й.
— Дру ще бъде на полето през целия ден — каза бавно, явно поддавайки се на инстинкта си. — Предполагам, че ако не узнае, няма да се раздразни.
Ники се усмихна. Аби си помисли: „Не ме карай да съжалявам за постъпката си“, но гласно каза само:
— По-добре е да поговоря с момчетата, очакват да им помогнеш да направят клетката следобед.
— Съвсем забравих. — Ники се поизправи, погледна нагоре към стълбите и прехапа устни. — Не бива да ги разочаровам.