Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 8

— Защо се бавиш, по дяволите? — изписка Джудит зад гърба й. — Тютюн ли садиш?

— Не намирам нищо… а, ето — смутолеви тя, обезсърчена от стреса, предизвикан от допира й до книгата. Прониза я като електричество, но в същото време и като ледена игла. Смутена, но решена да не се издава с нищо, се обърна с усмивка а ла Еми Пиърсол. — Беше под някакви шалове — излъга тя, мъчейки се да се съвземе, и приближи леглото. — Вероятно сестрата е опитала да ги скрие.

— Дай ми бързо една цигара. Имаш ли запалка?

Джудит запали и се отпусна назад усмихната от рядкото удоволствие да опита тютюневия вкус с устните си. Пое дълбоко дима и веднага започна да кашля сухо и неудържимо, а цигарата падна на леглото.

Моника я грабна оттам и я смачка в пепелника на нощната масичка, като заизтупва пепелта от одеялата.

— Стига си се суетила — изкашля Джудит между два спазъма. — За Бога, винаги ли трябва да бъдеш такава непохватна дебелана? Ще ми счупиш крака.

Думите й бяха жестоки, но в типично неин стил. Искрената им фамилиарност щеше да успокои Моника, ако съсухрената й ръка не я бе стиснала за китката.

Обзе я трепет, по-силен отколкото при докосването, тъй като видя омразния особен пръстен, който предизвикваше у нея непреодолим страх. Причината бе в изображението на две праисторически змии, увиващи се една около друга, като главите им се срещаха зъб до зъб.

За пръв път видя годежния пръстен на Джудит още много млада, на десет години, и откри само злини в тези лукави, извиващи се линии.

Преди да се омъжи за Джордж Самнър, Джудит се държеше като Юда, въпреки че живееше със семейството на Моника, която се отнасяше с нея повече като с любима по-голяма сестра, отколкото като с леля. Веднъж Моника нахълта в стаята на Юда по обичайния си начин, без да чука, но този път тя й изкрещя да излезе, като въртеше странния пръстен върху пръста си.

Пронизителните писъци продължиха и затова заведоха Юда в болница, но оттам по-късно се върна Джудит. „Нервна криза“ — споделяха хората шепнешком и Моника почувства, че това, което се бе пречупило в нея, и до днес все още не се беше оправило.

— Вземи го — предложи й го Джудит внезапно.

Слисана, Моника се опита да разтълкува загадъчната усмивка на леля си. „Джудит се нуждае от мен — си каза строго тя, потъпквайки импулса да избяга навън, — а аз съм единствена от нейното семейство.“

— Ето, сложи го.

— Не! — извика Моника. С огромен ужас осъзна, че Джудит й предлага пръстена. Едва се въздържа да не я плъзне по ръката. — Искам да кажа, че… не мога. Невъзможно ми е да приема такава ценност.

— Не ставай глупава, вземи го! — гледаше я напрегната Джудит. — Настоявам! — прибави по-ласкаво. — Хайде, искам да видя дали ти приляга.

Моника се засмя насила и скри ръце зад гърба си.

— Знаеш, че не нося пръстени. Никога не съм се интересувала от бижутерия. Освен това е твой. Задръж го поне докато…