Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 7

Сестрата сви враждебно устни, като се отдалечаваше. Моника остана сама в тясната всекидневна и почувства почти осезателно пищната и претрупана подредба от прецъфтели цветя. Вдишвайки влажния въздух, си спомни деня, когато се прощаваше за последен път с родителите си в отворените им ковчези.

Едва единадесетгодишна, й се наложи да извърви една безконечна Голгота, гонена от несгодите, на които животът я подлагаше. Моника гледаше белите, вкочанени лица и допирът до тях я стресна. Не беше възможно тези непознати да са били някога нейните мама и татко.

„Целуни ги за сбогом“ — бе настояла лелята и натисна главата й надолу. Чувството за гадене изпълзя до гърлото й и тя се отскубна, за да изтича навън и повърне в храстите.

Джудит й донесе мокра кърпа и избърса лицето й. „Не се страхувай, малката ми — й каза с монотонен, напевен глас тя и я залюля в прегръдките си. — Смъртта не винаги успява да победи.“

„Надявам се, че ти беше правата“ — мислеше си Моника, тъй като сянката на смъртта витаеше в стаята.

Опита се да омаловажи миналото, стремейки се да бъде силна духом за двама, и насила прекрачи прага на стаята.

Спря се, изненадана от промяната в обстановката. Нямаше и следа от френския провинциален стил. По-функционална стоманена пружина бе изместила богато украсеното легло с месингова рамка, а една конзола от близката хромирана стойка поддържаше всичките движещи се части.

Както постелята, така и прозорците бяха драпирани в бяло, а тежкият брокат беше пренебрегнат заради по-хигиеничната памучна тъкан. В ъгъла се открояваше кислороден цилиндър с приспособления, готов незабавно да влезе в действие, а няколко сребърни инструмента чакаха на поднос под стъклен похлупак, приготвени по същия начин за спешна употреба. Гърлото й пресъхна, като осъзна колко близо можеше да бъде фаталният край.

Но Джудит не се вълнуваше от близката си кончина или поне не го показваше. Облегната на възглавниците си, тя си оставаше кралица, управляваща придворните си. Направи жест на племенницата си да се приближи.

Моника се подчини автоматично и се сви при вида й. Беше видимо остаряла и изглеждаше на шестдесет, вместо на действителните си тридесет и девет. От ужасяващото измършавяване скулите й, правещи я привлекателна едно време, бяха като на скелет и кожата на лицето й се опъваше между тях жълтеникава и тънка като хартия.

Въпреки външната си слабост, в тъмнокафявите й очи искреше твърдост.

— Бързо, погледни в най-горното чекмедже — проскърца гласът й и тя посочи към тоалетната масичка в ъгъла. — Подай ми табакерата, преди онази стара мърморка да се е върнала.

— Цигара ли искаш? Но нали ти е забранено да пушиш?

— Защото е вредно за моето здраве ли? Не ставай глупава. Просто ми я дай, и то бързо.

В друг случай Моника би спорила, но какво увреждане можеше да се получи на този стадий на болестта? Освен това щеше да намери някой друг да й ги подаде.

Както ровеше из чекмеджето, видя книга с кожена подвързия. На избелялата й черна корица бяха щамповани с релеф инициалите М.А.В. Изглеждаше като дневник или личен регистър, но книжното тяло вътре липсваше. Леко озадачена, се пресегна към нея, но щом докосна грубата кожа, пръстите й изтръпнаха неприятно. Отскочи обезпокоена.