Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 6

— Знаеш ли защо ме извика тук? — прокънтя гласът й в пустия коридор.

— Защо не се качиш да я попиташ? — Дерек, облегнат на рамката на вратата, й кимна към стълбите. — Свърши с нея и след това ела при мен. Време е и аз да ти кажа нещо.

Пусна чаровната си усмивка, от което чак краката й се подкосиха. Само господ знаеше каква идиотщина щеше да направи, ако в този момент не се бе появила частната секретарка на леля й, Еми Пиърсол.

— Къде, по дяволите, се загуби? — изстреля Еми към Дерек. — Знаеш ли тази възрастна жена какво… — Тя се стресна, като видя Моника. — О, извинете ме, мис Райън, не знаех, че сте тук.

Това бе очевидно. Едва сдържа усмивката си — много рядко можеше да се види как Еми Пиърсол излиза от кожата си.

Неловкото положение не трая дълго. Еми се спусна плавно по стълбата като някоя Мис Америка. Имаше всички природни дарби, които всяко момиче би желало да притежава. Костюмът й беше с професионална кройка, но я правеше секси в същото време. Косата й имаше рус оттенък и падаше свободно на раменете й, но въпреки това запазваше стилната си форма. Прекоси стаята, потрепвайки с токчета, и застана до Моника в поза толкова демонстративна, колкото и усмивката й, която се размаза по лицето й. В близост до дребничката й фигура Моника се почувства като северноамерикански лос.

— Каква приятна изненада — измърка Еми. — Засрами се, монополизираш господин Самнър, точно когато трябва да обсъдя един въпрос с него. Страхувам се, че трябва просто да ти го открадна. — Усмихна й се широко, но кратко, показвайки идеалните си зъби, и пъхна ръката си в неговата.

— Дойдох само да видя леля си — изчерви се Моника, като се обърна припряно — и вече тръгвах към нея.

С чувство на неприязън към себе си затича нагоре по скърцащите стълби. Какво нищожество бе, трябваше да остане и да докаже на Еми, а може би и на себе си, че хубавият външен вид не само не можеше да я унижи, но дори и да я впечатли. Беше два пъти по-умна и три пъти по-хитра от нея. Трябваше да покаже на Дерек, че понякога красотата представлява само обвивка на тялото.

„По-добре да си бях останала в Ню Йорк“ — помисли си тя пред вратата на стаята на леля си. Стомахът й отново се обади. „Аз съм прекалено сита, за да ям отново“ — изтананика си тя, почуквайки на вратата.

След няколко почуквания и отвори жена на средна възраст с бяла престилка и боне на главата. Упорита по военному, сестрата я накара да повтори няколко пъти името си, преди да й позволи да влезе.

— Мисис Самнър се нуждае от почивка — промърмори тя строго, — а не от непрекъснато движение навън-навътре.

— О, Фърджи, иди да обядваш — изропта леля й от спалнята, дрезгавият й глас едва скрибуцаше. — Изморих се да се въртиш около мен. Хайде, излез оттук. Махай се!