Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 74

— Божичко, Аби, мислиш ли, че ни бих желал да не ми се налагаше? Колко пъти още трябва да ги заболи, преди да се научат да се защитават? А и ти също? Надявах се, че не вярваш нито думица на тази жена.

— На Моник — да, но…

— Какво — Ники? Не ме будалкай, че вярваш на Елизабет, че я е пожелала тук.

— Не, не съвсем, но Моник наистина се е променила, откакто я върна от блатото. Може би след като си е ударила главата, вече вижда нещата по друг начин? Помоли ме да съдя за нея по това, което прави в момента, а не по постъпките й в миналото.

— Колко пъти се е молила да й се даде още една възможност? И колко пъти трябва да си затваряме очите, за да се окаже накрая, че ни е съсипала живота?

— Но има нещо в нея, Дру. По-различна е. Аз самата искам да й повярвам.

— Не можеш да си позволиш това. По дяволите, най-напред трябва да мислим за децата. Каквато и склонност да проявяваме, не можем да рискуваме тя да ги нарани отново.

— Ние ли? — Аби потърси погледа му. — Значи и ти усещаш същото. Нуждата да й се повярва?

— Не! — Дру отрече, но всъщност съзнаваше, че излъга. Това беше негова слабост, с която трябваше да се пребори. — Дори и да беше така, Аби, аз вече съм се парил. Запомни думите ми: намислила е нещо недобро. Моник те обезоръжава точно в момента, когато се подготвя да ти забие нож в гърба.

Обърна се и понечи да се присъедини към децата, но Аби го дръпна за ръкава и го спря.

— Нека да отида вместо теб. В такова настроение си, че ще оплетеш конците.

— Не бих желал да поощряваш…

— Не се безпокой. Ще направя така, че да запомнят, че майка им е големият лош вълк.

Той поклати глава.

— Не се шегувам, Аби, съвсем сериозен съм.

— Зная — отвърна му мрачно. — Станал си циничен, Дру Самнър. Но може би имаме нужда от вярата, че пожеланията все някога се сбъдват. Нуждаем се от някой като Ники, който да ни научи да се смеем и мечтаем отново.

Думите го жилнаха.

— Събуди се, Аби. Не съзнаваш ли, че вече ни е разделила и се караме, че е разцепила като с клин семейството ни?

— Така ли мислиш? От моя гледна точка изглежда, че само ти се дърпаш вироглаво.

След това се обърна да отиде при децата и остави Дру самотен в хола. Думите още ечаха в ушите му.

Моника вдигна поглед. Беше готова да направи всичко на света, за да я допуснат в стаята до леглото на Елизабет както всички други.

Но Аби я беше предупредила да се преоблече и да чака на долния етаж, докато му минеше ядът на Дру или докато не слезеше да я повика.

Нямаше никакъв смисъл да кърши ръце в мъчително очакване и затова реше да се заеме с работа. Преди доста време беше открила интересна прочитна книга за Стивън.

Взе ключа от кухнята, отиде и влезе в стаята. Остави вратата отворена след себе си, за да чуе Аби, когато слезе по стълбата.

Мястото изглеждаше мрачно, пищни кадифени завеси скриваха три прозореца. Драпериите стигаха чак до земята, това беше признак на богатство, но тъмнозеленият им цвят притъпяваше сетивата.

Оказа се, че тук не е библиотека. В центъра имаше самотно масивно писалище от черно дърво, а на пода овехтял персийски килим. Имаше шкаф от същото дърво, който беше вграден в стената. На два от рафтовете имаше книги, но на останалите — само прах.