Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 72

Съвсем късно тази нощ се промъкнах в стаята на Дру, но не можах дори да започна да му обяснявам. Надигна се с преднамерена бързина от леглото и ми каза студено, че заминавал на север, към Ню Йорк, където щял да постъпи в армията заедно с няколко негови приятели от университета.

Доближих се и опитах да го прегърна, но той отблъсна ръцете ми.

— Какво ще се случи с нас? — го попитах стресната от отказа му.

Смехът му прозвуча и горчиво, и грозно.

— „Нас“ не съществува — нахвърли се той върху мен, — сега принадлежиш на Робърт.

Казах му, че можем да продължим по старому и че нищо не е необходимо да се променя.

— Значи си знаела? — извика. — През цялото време, въпреки нашите взаимоотношения, си се стремяла да се омъжиш за него?

Потръпвам, като си спомня с какви очи ме гледаше — толкова студени и далечни, сякаш изобщо не се интересуваше от мен.

— Обичам брат си — прибави той и всяка дума звънна като изпуснато на пода парче лед. — По-скоро бих умрял, отколкото да го заблуждавам. Бих желал да вярвам, че бъдещата му жена крие същите чувства към него.

Разсърдих се, нарекох го „глупак“. Да, щях да бъда съпруга на брат му, но ние винаги щяхме да си останем любовници.

— Боже опази! — беше последното, което измърмори, преди да ме изпъди от стаята си.

Честолюбието ми беше засегнато и затова отстъпих. Все пак още не съм изиграла последния си коз, най-крайното средство, с което да го задържа около мен.

Не трябваше да изпускам от вниманието си абсурдното разбиране за чест на Дру и бях длъжна да предвидя докъде можеше да го тласне то. Тази сутрин отидох да го изпратя, но той вече бе заминал за Ню Йорк.

Така и не успях да му кажа колко закъсня моята менструация.

Дру погледна през прозореца, имаше чувството, че времето лети нереално бързо. Никой не похващаше работа на полето, ако не бъдеше на място, за да ръководи; без него двамата му помощници веднага биха скръстили ръце. Бързаше да излезе незабавно, без отлагане.

Но когато видя Аби да подпъхва завивките около Елизабет, сърцето му подскочи. Полската работа, ядът и грижите му избледняха при мисълта, че детето почти си беше отишло.

— Хайде, връщай се на работа. — Понякога му се струваше, че сестра му успяваше да прочете мислите му. — Ще се оправим сами с Елизабет.

— И ти имаш какво да правиш. — Той седна на леглото и опита да си наложи маска на безразличие. Не желаеше да си го изкарва не на когото трябва. — Време е да си поговоря с това малко дяволче.

— Ще ми се скара — извика Елизабет, сините й очи светнаха, сякаш се гордееше, че са й обърнали внимание.

— Съмнявам се. — Аби го погледна замислено. — Предполагам, че ще те попита какво ти направи майка ти долу на реката.

— Мама ли? А, искаш да кажеш „Ники“. Ами, нищо.

Аби се наведе и притисна длан до веждата й.

— Не си тръскай главата, докато не изчакаме да видим дали ще се разсее цицината ти. Как я получи, между впрочем?