Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 70

Дру се връщаше от по-далечната нива и чу първия вик за помощ, когато яздеше по пътя край реката. Разпозна гласа на Стивън и като прецени, че момчето не от тези, които се паникьосват, пришпори коня по посока на звука. Видя племенниците си да тичат пред него и те продължиха да му викат дори след като слезе на земята.

— Елизабет — извика Андрю, останал без дъх — падна във водата.

Дру изстина.

— Вземете коня ми и го впрегнете в каруцата — каза на момчетата, — след това елате и ме чакайте на пътя.

Изцепи направо през храсталака и се озова пред Моника, точно когато тя стискаше с пръсти носа на Елизабет.

— Да те вземат дяволите! — изкрещя и блъсна жена си назад. — Какво чудовище си, искаш да навредиш на детето си!

Под тях Елизабет се съвзе, приплака и започна да кашля. Тресейки се от ярост, той се наведе и я вдигна на ръце. Залюля детето и погледна към жена си.

Бялата памучна блуза прилепваше плътно до тялото й и очертаваше и в най-малки подробности гърдите й. Самата тя изглеждаше полуудавена и също бе останала без дъх, но за разлика от Елизабет беше успяла да свали полата си. Дали беше замислила предварително пъкленото си дело? Мили Боже, нарочно ли искаше да удави Елизабет?

— Чашата преля — изшептя той и си тръгна. — Предупредих те да внимаваш с децата. Този път трябва да те спра.

Продължи, без да се обръща, защото знаеше, че ако се задържеше и секунда повече, щеше да я убие.

Моника го наблюдаваше как си отива. „Аз не съм враг!“ — й се искаше да му извика, но нямаше смисъл. Дру си мислеше най-лошото, каквото и да му кажеше, нямаше да го разубеди.

Уморена се пресегна за полата си и я облече. „Хайде, крал Артур!“ Наведе се и хвана за дръжката забравената кофа, в ушите й още звучаха яростните думи на Дру. Наистина ли смяташе, че тя щеше да навреди на детето? Как можеше да си помисли, че ще позволи дори един косъм да падне от главата й?

„Трябва да те спра“ — й беше казал и в нея бавно изплува споменът за по-раншната му заплаха да я вкара в затвора. Можеше да пренебрегва или дори да ненавижда Моник за това, което е направила, но тя нямаше никакво желание да лежи в затвора. Като се имаше предвид подсъдимата, това вероятно означаваше доживотна присъда. Или още по-лошо.

Прокара ръка през гърлото си, сякаш вече чувстваше клупа да се затяга. Не желаеше да плаща за престъпленията на непознатата жена. „Трябва да се върна — изпадна тя в паника — в този свят, на който принадлежа.“

Сякаш от нищото се материализира една ръка и я обгърна за китката.

— Твоето място не е тук — отекна в ушите й дълбок, плътен глас. — Ела с мен… аз мога да ти помогна.

Сърцето на Моника заби учестено. Не хареса начина, по който се бяха промъкнали зад нея — това бе Рейчъл.

— Как успя… откъде се пръкна?

— Дойдох да ти помогна. — Рейчъл само се засмя. — Не може да желаеш да живееш с този… мъж.

— Имаш предвид Дру?

— Да. Много скоро той ще те нарани и тогава ще стане твърде късно. Ела, аз ще ти помогна да избягаш.