Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 71

Гласът й беше мек, меден, хипнотизиращ. Моника се вгледа в съвсем черните й очи и видя там отражението си да й кима в знак на съгласие. Смътно долови, че ръката й бе извита. В черните очи блесна пламъче на омраза и Рейчъл отблъсна ръката й надолу.

— Къде е?

Въпросът беше бърз и неочакван, това проясни съзнанието на Моника. За момент се бе изкусила да се върне в стария си живот и почти се поддаде на навика си да бяга от опасностите.

Но какво щеше да стане с Мъничето? Момичето се бе съживило само и вероятно щеше да се оправи, но някой трябваше да седи до нея и да я глези с вълшебни приказки и да я прегръща, докато изчезне уплахата й.

И не само Мъничето имаше нужда от нея, а също и Момчетата — наежени и загрижени, а също и Аби — претрупана с работа, както и Дру — на красивото му лице рядко цъфваше усмивка.

Можеше да помогне на тези хора, усещаше, че е способна, само ако можеше да разсее техните подозрения. Трябваше да им вдъхне нова вяра — нещо, което не би постигнала, ако избягаше от тях.

— Не! — извика тя и се дръпна назад. — Няма да дойда с теб.

Рейчъл измърмори тихо някаква неразбираема клетва, врътна се и изчезна между дърветата.

Моника остана като закована с поглед, втренчен към мястото, където бе застанала жената. Изглеждаше странно, че избяга. Погледна ръката си и се почуди какво ли е видяла Рейчъл, което я отказа.

Не, Рейчъл не се беше отказала, защото никога не падаше по гръб. Притеснена, Моника предчувстваше, че отношенията й с нея тепърва ще има да се изясняват.

Моник

Случи се възможно най-лошото.

Неудържимо плача, когато мисля за всички незабравими нощи, за чудесната идилия, на която тъй неочаквано дойде краят. Няма да правя любов на кухненската маса, няма да съблазнявам Дру разсъблечена пред огледалото, няма да го привличам в моето жадно за ласка тяло в сенчестите алеи на градината.

Иска ми се да крещя, да късам и да хвърлям, да си оскубя косата, но… аз се хванах в капана, който направих със собствените си ръце. Всеки ден ще трябва да се усмихвам и да се преструвам, че нямам и най-малката грижа на света.

Дявол го взел този Робърт. Понякога се питам дали се досеща защо Дру и аз излизаме все заедно. Възможно ли беше да е забелязал любовната искра в погледите, които си разменяхме на масата?

Склонна съм да се съмнявам. По-скоро онази кучка, Аби, му е пуснала мухата.

Едва ли има значение. Резултатът ще бъде опустошителен, независимо от всичко. Проклето време! Само след няколко седмици зимата щеше да направи пътищата на север непроходими, а пътуването — невъзможно. Как се случи Робърт да ми направи официално предложение точно снощи!

Сърцето ми щеше да спре, когато вдигна чаша, за да ме поздрави, въпреки че знаех, че моментът е вече назрял. След като обяви намеренията си да се ожени за мен, настъпи такава тишина, че можеше да се чуе дори перушинка, ако бе паднала на пода. Бе забравил липсата си на ентусиазъм и изглежда само аз забелязах, че лицето на брат му побеля като ленената покривка на масата.

О, как исках да се притисна до Дру, да му прошепна, че нищо не трябва да се променя, но Робърт, най-гордият от всичките ми ухажори, ме хвана за ръце и аз трябваше да отвърна на поздрава му. В края на краищата той ще плати моята сметка.