Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 69

— Случайно съм учила доста за земноводните — отвърна тя. — Имаш ли подръка ведро, в което да държим крал Артур, докато се върнем у дома?

— Да, но…

— Донеси го, моля те! — Тя говореше бързо и не му даде възможност да й откаже. Реши, че е намерила подход към децата — трябваше да ги увлече в приятни занимания. Андрю се отдалечи, роптаейки, а тя се обърна към Стивън:

— Трябва да съберем мъх за дъното на клетката му и, разбира се, да сложим повечко вода. Жабите поемат течностите чрез кожата си.

— Искаш ли да му донеса няколко листа от водни лилии, за да си хапне? — запита нетърпеливо Мъничето.

— С тях ще се почувства като у дома си, но в действителност се храни с насекоми. Ще сложим парче месо в паничка, за да привлича мухите.

Андрю вече се бе върнал с кофа и слушаше. На това място поклати отрицателно глава.

— Те отлитат, когато ги сложиш в клетката.

— Не и ако им откъснеш крилцата. — Потръпна, на това я беше научил Дерек. В интерес на истината надяваше се да убеди Андрю да доставя мухите.

Елизабет изписка по момичешки престорено, за да демонстрира погнусата си, но Андрю я погледна с възторг, сякаш току-що бе изобретила колелото.

— Никога не бих се сетил за това — каза той, като че ли повече на себе си.

— Не искам да се занимаваме повече с жаби — извика Елизабет и задърпа Моника за блузата. — Помниш ли? Нали ми обеща, че ще ме научиш да плувам!

— Добре, но не сега. Нека положим крал Артур в кофата. Много добре, ето го и капакът. Казват, че този тип жаби скачат до метър и половина.

— Аз веднъж хванах една, която скачаше цели метър и осемдесет. — Андрю беше толкова възбуден, че забрави, че я мразеше.

— Ники, много е горещо. Искам да поплувам.

— Зная, любима. Вероятно по-късно. Всъщност си мислех дали да не намерим приятел на нашия крал Артур. Може би някой Ланселот?

Момчетата не чакаха втора подкана. Спуснаха се стремително към брега на реката, решени да хванат най-голямата жаба в живота им. Моника им помагаше, но по едно време почувства, че нещо не е наред. Шестото чувство й подсказа да се обърне и то — точно навреме, за да види как Мъничето тичаше по пристана.

— Любима, спри! — извика след нея и вече летеше, когато детето се препъна, удари си главата и се преметна във водата.

Моника се гмурна, без да губи време да провери дали водата не е плитка. Имаше значение единствено това, че на повърхността не изплуваха нито главата, нито ръцете на малката.

Дали тежката рокля я беше повлякла към дъното? Или по-лошо, ударила си е главата толкова лошо, че е в безсъзнание? Моника не обмисли трета възможност. Елизабет не можеше да е мъртва. Не и нейното Мъниче. Не би позволила.

„Само да я намеря“ — молеше се непрекъснато тя и се гмуркаше все по-дълбоко и по-дълбоко. Търсеше с очи под водата и оглеждаше гредите на пристана, докато зърна парче синя материя. Това беше цветът на роклята на Мъничето и тя с все сили се изтласка с крака. Приближи, детето не помръдваше.

Грабна я под мишниците и се отблъсна от дъното към повърхността. Школовката й като спасителка се оказа полезна, докато плуваше към брега си припомняше как се оказва първа помощ. Толкова се бе концентрирала в мислите си, че не чу как момчетата викат.