Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 67

— Като зная какво ще излезе — пошегува се тя, — ще можеш да оцениш само усилията ми. Ако опитам да бъда поне добра майка, ще ме приемеш ли безрезервно?

— Имаме поговорка — Аби сви рамене: — „Доказателството за пудинга е в това той да бъде изяден“.

— Е, щом не е овесена каша.

Аби се разсмя, вече беше виждала как Моника се справя в кухнята.

Моника привърши с готвенето и се приготви да получи нов упрек от Аби, като видя как яденето пльосва от черпака и се разтича в купите на децата. Чудеше се как някой можеше да вкусне от злополучната закуска.

Стивън гълташе, без да продума, но насила. Андрю нагъваше юнашки, докато омете всичко. Само Елизабет, също като онова детенце от приказката „Новите дрехи на царя“, се осмели да съобщи гласно истината:

— Йок. Това не е овесена каша.

Моника още не беше започнала да яде, но сподели отвращението й.

— Зная, че е ужасна, но моля те, опитай да похапнеш, любима. Нямаме продукти и не смея да я изхвърля, за да опитам пак.

— Не можем да си позволим да хвърляме храна — напомни Аби и сложи хляба в ъгъла да втасва.

Елизабет гледаше със страх в чинията си, сякаш се опасяваше да не би оттам да изпълзят паяци, но взе лъжицата и започна да лапа със същата упоритост като братчетата си.

— Излизам да плевя в градината — съобщи Аби и свали престилката си. — Защо не продължите с уроците си тази сутрин? Можеш да ми помогнеш по-късно.

— Ако си уверена, че…

— Сигурна съм. — Аби погледна към децата. — Бих казала, че е време за пудинга.

Моника я изпроводи с усмивка. Удоволствието й се оказа мимолетно, тъй като няколко секунди по-късно Андрю бутна стола си и изхвърча навън. Извика след него, но Стивън поклати глава.

— Отиде си. Не можеш да го върнеш.

Тя остави лъжицата си и го погледна право в очите.

— Щом няма желание да участва в нашето приключение, нямам намерение да го карам насила.

— Какво по-точно? — Момчето не желаеше да изглежда заинтригувано, но не успя да се сдържи.

— Всеки вторник Мъничето и аз излизаме на разходка сред природата. Ти, разбира се, си поканен да ни придружиш.

Елизабет повдигна леко вежди, но с друго не издаде, че и тя за пръв път чуваше за подобно нещо.

— Говори странно — сподели Стивън със сестричката си. — Мама никога не употребяваше думи като „мъниче“ или „хванат в клетка“.

— Разбира се, че не. Тя не е мама, а Ники.

Странно как децата имаха изострена наблюдателност, а възрастните — не. Никога не се беше замисляла, че говореше по по-различен начин.

— Защо я наричаш Ники? — Стивън внезапно прояви подозрителност. — И защо тя те нарича Мъниче?

— Измислихме си прякори една на друга — намеси се в разговора им Моника. — Ако искаш, ще измисля и на теб.

— Няма нужда. — Стивън се облегна на стола.

„О, има — помисли си Моника, — но сега моментът не е подходящ, за да ти окажа натиск.“

— Хайде да измием чиниите — каза тя и стана внезапно. — Но само ако сте се нахранили.

Елизабет мигом скочи. Стивън се поколеба, гордостта му се бореше с любопитството, но хвърли последен поглед към купата си и също остави лъжицата.

След като почистиха кухнята, тя ги поведе навън и вкупом помахаха на Аби с ръка. Мястото изглеждаше много по-добре с градината, отколкото със скъпия плувен басейн на Джудит. Отвъд простираха клони дъбове, а между тях се гушеше бяла постройка, която един ден щеше да се превърне в луксозна съблекалня. Днес я наричаха „гарсониерата“ и там настаняваха господата от гостите и младежите от домакинството, когато стигнеха възрастта да се заглеждат в девойките. „Много скоро — помисли си Моника — Стивън и Андрю ще вършат своите лудории там.“