Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 65

Дали и Дру беше видял същия поглед? Това ли беше причината той да я изяжда с очи, а в следващия момент да се отдръпва, сякаш почувствал злото?

— Предполагам, че не си спомняш коледните празници преди две години? — Аби изтри ръцете си в престилката.

— Не, знаеш, че не мога.

Аби я покани с жест да седнат и двете се разположиха до масата.

— Връщам се в спомените си към онази Коледа поради следната причина. Беше много мразовито. Току-що бяхме погребали Робърт и беше се разнесъл слух, че Дру може и да не се върне от фронта. Момчетата дойдоха при мен и ме попитаха дали ще празнуваме Коледа тази година. Погледнах скръбните им лица и си дадох дума, че ще потърся начин да разведря празника им.

— О, Аби, трябва да си била още дете.

— На седемнадесет се чувствах достатъчно възрастна. — Аби вдигна глава. — Ти предложи да ми помогнеш. Погледна ме право в очите и ми каза, че ще направиш всичко възможно, за да приготвиш празнична вечеря. — Аби впери поглед напред, като че ли четеше за миналото от стената. Позата й издаваше предизвикателство и решителност. — Една госпожа, която живееше надолу до реката, правеше кукли и аз бях харесала една за Елизабет. Жената се съгласи да ми даде една безплатно, ако се заемех с прането й. Знаех, че ти щеше да не ми позволиш, ако разбереше, че върша работа на робиня, затова всяка нощ се вмъквах тайно вкъщи с мръсното бельо и се измъквах още призори.

— О, Аби!

— Не търся някой да ме съжалява — отвърна пак наежено. — Открих, че има много домашна работа, за която никой не се захваща. В края на краищата спестих достатъчно пари не само за куклата, но и за подаръци на момчетата, може би нещо щеше да остане и за тържествената вечеря, която ти беше обещала. Сумата не беше голяма, повтарям ти, но щеше да създаде истински празник за децата, които и без това бяха загубили твърде много. — Замълча, сякаш събираше сили. — Можеш да си представиш как се почувствах, когато се върнах у дома и намерих цялата къща пълна с янки, които се черпеха с бонбоните ми. Дойдох при теб за обяснение, но ти само се изсмя. Все едно че беше вчера — още виждам как тръсна безгрижно глава и ми каза, че ще свърша като сприхава стара мома подобно на Сара Джейн. Трябвало да използвам глупавите си дребни спестявания, за да съм си купела нова премяна — също като теб. Завъртя се пред мен облечена в пурпурна сатенена рокля, купена с моите пари. Побеснях, щях да ти издера очите. — Моника трепваше при споменаването на всяко „ти“. — Но ти продължи да ми се присмиваш и аз разбрах, че в действителност съм съвсем безсилна. Нощта прекарах с децата и плаках непрекъснато, още мразя да си спомням за това. На сутринта се успокоих напълно и влязох в стаята ти, за да ти кажа — и на американския войник в леглото ти — да се махате от къщата на брат ми. — Аби подпря брадичката си. — Ти пак само се изсмя. Каза ми, че си имала намерение да напуснеш тази вехта реликва, тъй като в града било по-весело. Настоях децата да останат, ти отвърна, че е по-добре копелетата да са при мен. Посочи с жест към вратата, там бяха Стивън и Андрю. Очите им бяха подпухнали от сълзи и кръв ми капеше от сърцето, като ги гледах. — Въздишката й отекна в празното помещение. — Сега разбираш защо ми е трудно да забравя или да ти простя.