Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 61
Барбара Бенедикт
— Какви ги приказваш?
— Никой не заключва врата просто защото му е скимнало. Но както и да е, какво си сложил в онази стая?
Той захвърли кърпата, бутна стола назад и се изправи.
— Заключвам вратата, защото съм разхвърлял счетоводните си книги по писалището. Много добре си спомняш, че не мога да търпя онези жаби да си свиват гнезда все върху тях.
С това дълбоката и страшна тайна бе разкрита. Въпреки че Дру направи кисела физиономия и с нея спокойно можеше да мине за господин Рочестър.
— О, права си — продължи той и приближи, сините му очи блестяха като закалена стомана. — Не можеш да си спомниш. Проява на твоята удобна амнезия.
Спря се, погледът му я прикова на място. Моника се уплаши от близостта му, гърлото й се сви, а сърцето й затупка учестено.
— Не е така — промълви едва-едва.
— Наистина ли? — Изправи се застрашително пред нея, висок и съкрушително мъжествен. — Тогава как така си забравила, че синът ти всяка нощ сънува кошмари, а безпроблемно си спомняш какво се е случило между нас?
Моника енергично поклати глава, искаше хем да се отдръпне, хем да получи целувка от него.
— Откъде знаеш какво направихме в тази стая? — Приближи я плътно и ядно сграбчи ръцете й. — Току-що чух смеха ти… видях лицето ти.
Моника едва дишаше. Усещаше единствено, че вероломното й тяло страстно желаеше да бъде напънато на масата. „Обладай ме — повтаряше наум, — не се бави.“
— Пак ти и твоите проклети лукавства — изсъска в ухото й, като я стисна силно за ръцете. — Дойде да ме прелъстиш, нали? Или имаше среща с някой друг?
— Не! — Опровержението прозвуча като тих шепот. — Кълна ти се. Търсех книга. За Стивън.
Съмнението угаси пламъка в очите му.
— За неговите уроци — прибави тя, гласът й придоби сила от нуждата да й повярва. — Простите учебници не могат да заинтересуват умно момче като него.
Погледна го и разбра объркването му. Припомни си колко изморен й се стори в първия момент. Силеше се да й повярва, но здравият разум не му позволяваше.
Продължаваше да се стреми към него с всяка най-малка частица от тялото си, но по-нежно и не така страстно. „Прегърни ме — опита се да му каже с очите си. — Позволи ми да те любя.“
В един великолепен момент погледите им се срещнаха. Тя почувства и неговата нужда като нещо съвсем материално. Необходимост от нея, Моника, а не от Моник.
Очите му потърсиха нейните и затвърдиха тази връзка, дори когато устните му намериха устата й. Беше толкова близко, че топлината му я облъхваше и чуваше сърцето му да бие със същия ускорен ритъм, както нейното.
Целувката му я прониза като електрически ток, кипящото удоволствие шурна по вените й. Утоли глада, който беше толкова силен, че забрави всичко на света, придърпа го и зарови пръсти в косата му.
Той се дръпна и се освободи сякаш му беше ударила шамар.
— Улучи точно в целта, много съм слаб и изморен. — Избърса устата си с опакото на ръката си. — Удовлетворена ли си?
— Но аз…
— Знам, че няма да си щастлива, докато не съсипеш съвсем живота ни.