Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 61

— Какви ги приказваш?

— Никой не заключва врата просто защото му е скимнало. Но както и да е, какво си сложил в онази стая?

Той захвърли кърпата, бутна стола назад и се изправи.

— Заключвам вратата, защото съм разхвърлял счетоводните си книги по писалището. Много добре си спомняш, че не мога да търпя онези жаби да си свиват гнезда все върху тях.

С това дълбоката и страшна тайна бе разкрита. Въпреки че Дру направи кисела физиономия и с нея спокойно можеше да мине за господин Рочестър.

— О, права си — продължи той и приближи, сините му очи блестяха като закалена стомана. — Не можеш да си спомниш. Проява на твоята удобна амнезия.

Спря се, погледът му я прикова на място. Моника се уплаши от близостта му, гърлото й се сви, а сърцето й затупка учестено.

— Не е така — промълви едва-едва.

— Наистина ли? — Изправи се застрашително пред нея, висок и съкрушително мъжествен. — Тогава как така си забравила, че синът ти всяка нощ сънува кошмари, а безпроблемно си спомняш какво се е случило между нас?

Моника енергично поклати глава, искаше хем да се отдръпне, хем да получи целувка от него.

— Откъде знаеш какво направихме в тази стая? — Приближи я плътно и ядно сграбчи ръцете й. — Току-що чух смеха ти… видях лицето ти.

Моника едва дишаше. Усещаше единствено, че вероломното й тяло страстно желаеше да бъде напънато на масата. „Обладай ме — повтаряше наум, — не се бави.“

— Пак ти и твоите проклети лукавства — изсъска в ухото й, като я стисна силно за ръцете. — Дойде да ме прелъстиш, нали? Или имаше среща с някой друг?

— Не! — Опровержението прозвуча като тих шепот. — Кълна ти се. Търсех книга. За Стивън.

Съмнението угаси пламъка в очите му.

— За неговите уроци — прибави тя, гласът й придоби сила от нуждата да й повярва. — Простите учебници не могат да заинтересуват умно момче като него.

Погледна го и разбра объркването му. Припомни си колко изморен й се стори в първия момент. Силеше се да й повярва, но здравият разум не му позволяваше.

Продължаваше да се стреми към него с всяка най-малка частица от тялото си, но по-нежно и не така страстно. „Прегърни ме — опита се да му каже с очите си. — Позволи ми да те любя.“

В един великолепен момент погледите им се срещнаха. Тя почувства и неговата нужда като нещо съвсем материално. Необходимост от нея, Моника, а не от Моник.

Очите му потърсиха нейните и затвърдиха тази връзка, дори когато устните му намериха устата й. Беше толкова близко, че топлината му я облъхваше и чуваше сърцето му да бие със същия ускорен ритъм, както нейното.

Целувката му я прониза като електрически ток, кипящото удоволствие шурна по вените й. Утоли глада, който беше толкова силен, че забрави всичко на света, придърпа го и зарови пръсти в косата му.

Той се дръпна и се освободи сякаш му беше ударила шамар.

— Улучи точно в целта, много съм слаб и изморен. — Избърса устата си с опакото на ръката си. — Удовлетворена ли си?

— Но аз…

— Знам, че няма да си щастлива, докато не съсипеш съвсем живота ни.