Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 60

Излезе през задната врата на къщата. Луната пръскаше зловеща светлина върху черния път, по който минаваха файтоните — обстановката беше както в древна приказка. Бялата й нощница очертаваше в тъмното пътя й също като на приказна красавица.

Напрежението й се засили, когато застана пред отворената кухненска врата срещу мъждукащата върху покривката вощеница. Беше като на филм, сенките играеха по стените, тишината не напускаше огромното пространството, а една самотна фигура седеше откъм далечния край на масата.

Дру — Кимаше, разположен неудобно върху стола с твърда облегалка, ръцете му висяха, беше хванал с пръсти току-що отхапано пилешко бутче. Погледът му беше празен и изглеждаше толкова уморен и погубен, че изобщо не си спомни, че не ги беше подкрепил морално. Тя пристъпи напред в желанието си да го утеши.

Той, изглежда, събра сили, изправи гръб и остави оглозгания кокал в чинията, като бутна чинията на страна. Моника обходи с поглед масата, поглъщайки с жадни очи празното пространство върху повърхността на дългата дървена маса. Тялото й се разтресе от силно и първобитно желание.

„Сграбчи ме и ме хвърли върху масата“ — искаше сякаш да му внуши мислено. Почти осезателно усети грубо одяланите дъски под себе си, свежия нощен въздух и трескавите му ръце върху оголеното си тяло. Зърната на гърдите й се напрегнаха, сякаш той вече ги поглъщаше с гореща и страстна уста, пулсът й се ускори при мисълта как пръстите му се провираха настоятелно между бедрата й. Изпитваше отчаяна нужда да го има в себе си, възбуждайки се при всеки тласък, проникващ в най-дълбоката и най-жадната част на тялото й. „Обладай ме — смееше се тържествуващо тя. — Обладай ме незабавно!“

— Какво искаш, по дяволите?

Видението се изпари. Остана само Дру, отправил гневен поглед към нея. Моника внезапно прималя, несъзнателно се беше приближила само на няколко сантиметра от него.

— Искам една книга — отвърна с половин уста и се подпря на масивните борови дъски на масата, за да не падне.

— В кухнята?

— Не! Не, разбира се. Вратата беше заключена и затова дойдох да взема ключа.

— Коя врата?

— В хола, първата вляво. Мислех, че там е библиотеката.

Той се пресегна, взе кърпа и си избърса ръцете.

— Никога не съм те виждал да държиш книга в ръцете си. Въпреки това изведнъж в този късен нощен час у теб е възникнало непреодолимо желание да четеш. Очакваш от мен да ти повярвам?

— Но не е за…

— Стига, Моник. Омръзна ми да дебнеш около мен. Само сплетничиш.

Говореше й като на непослушно дете, хванато да извършва някоя лудория. Но ако я считаше за Моник, то тя имаше право да влиза в която си ще стая.

— Не съм те дебнала. — Само да можеше да прояви повече от гнева си и по-малко от онова чувство, свързано с желанието й да вършат нещо върху масата. — Щях да взема вече книгата още следобед, ако не беше залостил глупавата врата. Ако искаш да знаеш, ти си този, който постъпва така, сякаш криеш нещо.