Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 48

Тръсна глава. Да не би да се бе побъркал? Моник не му даваше спокойствие, а го приспиваше. Подготвяше го, за да го използва след това за нейни цели.

— Само спазвай обещанието си — каза той ядосано и се обърна на пета и понечи да излезе от стаята.

Тя го сграбчи за ръката.

— Добре. Ще го направя. Само ако знаех, че било така.

По дяволите, топлината на пръстите й се разпространи по тялото му. Той отстъпи и се освободи, но отбягна погледа й.

— А, да, имаш амнезия. Чудя се дали не е заразна, щом и аз забравям за нея. Тогава да направим така. Ще се държиш като идеална майка, а аз няма да позволя да те откарат в затвора.

— В затвора ли?

— Дръж се както трябва — каза й през рамо вече вън от стаята. — Както вече ти казах, предпочитам децата да нямат майка, отколкото да имат лоша майка.

Обърна се и погледна назад. Тя стоеше като истукан и още притискаше роклята към гърдите си, лицето й беше угрижено.

„Не — каза си той, като се пускаше по стълбата, — няма да позволя да бъда измамен от широко отворените очи и чара й като на малко, загубило се момиченце.“

Беше се хванал веднъж на въдицата й и бе й изсърбал попарата.

Малко по-късно този ден Моника ровеше в таванското помещение. Изправи се, изтри потта от лицето си и отметна падналата на очите й коса.

— Елизабет! — извика тя, като предполагаше, че момиченцето се е заиграло в една от многото стаи. — Ела и ми помогни!

Беше й неловко, колебаеше се дали е подходящо за едно малко момиче да се разхожда в този хаос. Имаше малко прозорци, които пропускаха недостатъчно светлина. Какво щеше да стане ако се спънеше и си счупеше врата?

— Елизабет! — извика я пак, точно в момента, когато я видя да й маха от най-далечната стая. Усмихна се на любопитството й. Бяха намерили истинско съкровище тук. „Находката е твърде прашна — си каза тя след поредната кихавица. — Наздраве!“

— Стивън! — зяпна тя и обърна лице към него. Той стоеше неподвижно, готов всеки момент да понесе удара й, без да бяга.

— Извинявай — звучеше изтъркано, сякаш от честата употреба изразът беше загубил всякакъв смисъл за него.

— Няма за какво. Само ме стресна. Беше толкова тихо, че си помислих, че няма никой горе.

— Елизабет е… — той отстъпи към вратата. — Слезе надолу. Ще ти я доведа.

— Стълбите са в тази посока. — Моника сподави усмивката си, досети се, че той защитава сестра си. — Обзалагам се, че е в крайната стая. Харесала си е онези стари рокли.

— Сега ще дойдем.

— Не, остави я да играе. Хвани дръжката от другата страна и ми помогни да преместим сандъка, за да достигнем малката масичка. Сигурно там има и други интересни неща. Чудя се защо чичо ти не ги използва вместо вехториите долу.

— Нали ти ги вдигна на тавана. — Той я изгледа с насмешка. — Каза, че са селски боклук и че никога не би седнала на стол направен от блатно дърво.

„Моник е била сноб — помисли си Моника, тъй като не видя никакви дефекти, които не биха могли да се прикрият с добро лакиране. — Защо трябва да се подценява кипарисът, след като почти цялата къща е направена от същото това яко дърво?“