Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 42

На върха на стълбата й се счуха гласове. Замръзна на място от чувството за нещо вече преживяно: дали Дерек и Еми Пиърсол не си шепнеха нещо там? Беше се случило завчера, тъкмо когато се качваше към стаята на леля си. Заля я вълна от самоунижение, не беше параноичка: гласовете бяха действителни и наистина говореха за нея.

— Почакай да ти приготвя нещо за закуска.

— Нямам време.

Моника превключи и се върна в реалността. Не бяха Дерек и Еми, а Дру и Аби. Моника Райън беше последното нещо, за което си мислеха.

— Трябва да ядеш, Дру. Ще се разболееш, ако продължаваш така.

— Ще хапна по-късно. Сега не мога. Трябваше да съм излязъл на полето преди няколко часа. Не мога да си простя, че се успах.

— Но ти се нуждаеш и от сън. Да не говорим за храната. Какво се опитваш да постигнеш? Да си изкопаеш по-рано гроб ли?

— Ако не засея до лятото, няма да има какво да ядем. Благодарение на Моник вече пропилях три дни, вместо да работя.

— А защо не я помолиш да дойде да ти помогне?

— Моник да си мръдне дори малкия пръст да работи? — Дру се изсмя горчиво. — Все още не си се събудила, малка сестричке — още сънуваш.

— Вчера ми помогна в кухнята. Освен това възнамерява да преподава уроци на децата.

— И ти й вярваш? Дяволски си мекосърдечна. Това е големият проблем с теб, Аби. Ако Моник се държи добре, мога да се обзаложа, че има съвсем егоистична причина. Не й вярвай нито за секунда.

— Може и да съм добросърдечна, Дру Самнър, но ти си загрубял до такава степен, че не мога да те позная. Смятам, че затворът за въстаници трябва да е…

— Имам прекалено много работа, за да стоя при теб да ми опяваш. Ще се видим довечера.

— В колко? В десет? В единадесет?

Дру не отговори. Обърна се и се появи в сумрачната част на стаята, където стоеше Моника. Отвори вратата, бледата слънчева светлина позлати силуета му; тогава в дълбините на тялото си тя почувства усилващ се, бавен пулс, който се разпространи надолу.

Случката се вряза в паметта й за дълго след като той беше затръшнал вратата след себе си. Почти чуваше Аби да мърмори в полутон и да стъпва тежко из кухнята, но вниманието й беше насочено изцяло към Дру. Стигаше й само един поглед към стройната му, силна фигура, за да загуби и ума, и дума по него. Само небесните сили можеха да я спрат да не се хвърли в обятията му, да го обвие с крака и да го накара да я изнасили на момента, изправена на стената.

Тя седна на горното стъпало на стълбата и се опита да върне самообладанието си. Какво ставаше с нея? Същото й се случи и когато се бе разголила пред огледалото. Такива мисли не можеха да принадлежат на Моника Райън. Въпреки целия си копнеж към Дерек сексуалните й фантазии не бяха отишли по-далеч от това да се притиснат сгушени пред огъня. Да, тя желаеше да се оженят, но не беше мислила какво ще последва след: „… А сега можете да целунете невестата“. Колко потискащо — не, смущаващо — е, че тя беше станала толкова, да го кажем направо, страстна.