Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 44
Барбара Бенедикт
Заплува бавно назад, за да има време да се успокои. Тревогите й бяха неуместни, тъй като едно дете трудно би се досетило за посоката на мислите й, но Моника излезе от водата много внимателно и продължително се подсушаваше с кърпата.
Елизабет седеше, люлееше крака и я наблюдаваше с усмивка.
— Плуваш като риба. Ще ме научиш ли и мен?
— Не трябва да стоиш близо до брега — отвърна Моника рязко, все още неотърсила се от изживяната страст, — ако не умееш да плуваш. Водата тук е много дълбока.
— Научи ме сега. Ще ти отнеме още малко време.
— Някой друг път. — Моника се бършеше енергично. — Нали днес ще започнем уроците.
— Днес ли? — От нетърпението Елизабет се изправи съвсем близо до брега.
— Да си вървим оттук. — Моника несъзнателно я грабна за ръката. — Кой ти позволи да излезеш тук сама? — Наведе се за дрехите си и издърпа момичето към брега.
— Мога и сама да се грижа за себе си.
— Не се ли замисляш, че можеш и да се удавиш? И че никой няма да може да те спаси?
— Не исках да изглеждам лоша. — Момиченцето я погледна учудено и малко обидено. — Защо се ядосваш?
Защо ли наистина? Моника въздъхна и поклати глава, пусна ръката й чак когато стъпиха на твърда земя.
— Не ти се сърдя, сладуранке. Уплаших се, като те видях в опасност, и може би бях малко истерична. Престъпна небрежност е да не те науча поне как да се крепиш на повърхността на водата, щом този вир е толкова близо до дома. А братчетата ти могат ли да плуват?
Елизабет само сви рамене.
— Хм. Е, тогава ще трябва да ви науча всички.
— Още днес!
— Определено не днес. — Моника се смути от държанието си и реши да не сваля комбинезона си тук, а да се преоблече вкъщи. Мърдаше в дрехите и опитваше да пренебрегне неудобството от допира на мократа памучна тъкан до кожата си. Облече се и хвана Елизабет за ръка. — Освен това, след като помогна на леля Аби в кухнята, ще започнем първия си урок.
Елизабет вървеше в крачка, но чак изостана от вълнение.
— Колко време ще ми трябва, за да се науча да чета като теб?
— О, не зная — усмихна се Моника, — но съдейки по ученичката, предполагам, че ще бъде само още малко.
— Не мога да чакам от радост да поканя Стивън и Андрю на нашите уроци.
Елизабет се опитваше да звучи предизвикателно, но Моника почувства нейното разочарование и самотност. Спомни си за своето детство, изпълнено с подобни емоции, и се зарече с днешния урок да й достави много радост, независимо че братята й нехаеха да посещават класната стая.
— Щом не желаят да учат, не се нуждаем от тях. Ще ни бъде достатъчно весело и без тях днес.
Тъкмо изброяваше наум с какво да се заемат най-напред, когато почувствува лошо усещане по гърба си. Помисли си, че може би е от комбинезона, който изстудяваше кожата й, но неудобството се засили, докато тя започна видимо да трепери. Елизабет спря внезапно до нея, телцето й застина като камък.
— Какво ти е, сладуранке? Какво има?
— Няма да си идеш с нея, нали? — посочи детето напред.
Моника проследи ръката й с поглед и остана като закована от студените, тъмни очи на робинята на Моник, Рейчъл.