Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 44

Заплува бавно назад, за да има време да се успокои. Тревогите й бяха неуместни, тъй като едно дете трудно би се досетило за посоката на мислите й, но Моника излезе от водата много внимателно и продължително се подсушаваше с кърпата.

Елизабет седеше, люлееше крака и я наблюдаваше с усмивка.

— Плуваш като риба. Ще ме научиш ли и мен?

— Не трябва да стоиш близо до брега — отвърна Моника рязко, все още неотърсила се от изживяната страст, — ако не умееш да плуваш. Водата тук е много дълбока.

— Научи ме сега. Ще ти отнеме още малко време.

— Някой друг път. — Моника се бършеше енергично. — Нали днес ще започнем уроците.

— Днес ли? — От нетърпението Елизабет се изправи съвсем близо до брега.

— Да си вървим оттук. — Моника несъзнателно я грабна за ръката. — Кой ти позволи да излезеш тук сама? — Наведе се за дрехите си и издърпа момичето към брега.

— Мога и сама да се грижа за себе си.

— Не се ли замисляш, че можеш и да се удавиш? И че никой няма да може да те спаси?

— Не исках да изглеждам лоша. — Момиченцето я погледна учудено и малко обидено. — Защо се ядосваш?

Защо ли наистина? Моника въздъхна и поклати глава, пусна ръката й чак когато стъпиха на твърда земя.

— Не ти се сърдя, сладуранке. Уплаших се, като те видях в опасност, и може би бях малко истерична. Престъпна небрежност е да не те науча поне как да се крепиш на повърхността на водата, щом този вир е толкова близо до дома. А братчетата ти могат ли да плуват?

Елизабет само сви рамене.

— Хм. Е, тогава ще трябва да ви науча всички.

— Още днес!

— Определено не днес. — Моника се смути от държанието си и реши да не сваля комбинезона си тук, а да се преоблече вкъщи. Мърдаше в дрехите и опитваше да пренебрегне неудобството от допира на мократа памучна тъкан до кожата си. Облече се и хвана Елизабет за ръка. — Освен това, след като помогна на леля Аби в кухнята, ще започнем първия си урок.

Елизабет вървеше в крачка, но чак изостана от вълнение.

— Колко време ще ми трябва, за да се науча да чета като теб?

— О, не зная — усмихна се Моника, — но съдейки по ученичката, предполагам, че ще бъде само още малко.

— Не мога да чакам от радост да поканя Стивън и Андрю на нашите уроци.

Елизабет се опитваше да звучи предизвикателно, но Моника почувства нейното разочарование и самотност. Спомни си за своето детство, изпълнено с подобни емоции, и се зарече с днешния урок да й достави много радост, независимо че братята й нехаеха да посещават класната стая.

— Щом не желаят да учат, не се нуждаем от тях. Ще ни бъде достатъчно весело и без тях днес.

Тъкмо изброяваше наум с какво да се заемат най-напред, когато почувствува лошо усещане по гърба си. Помисли си, че може би е от комбинезона, който изстудяваше кожата й, но неудобството се засили, докато тя започна видимо да трепери. Елизабет спря внезапно до нея, телцето й застина като камък.

— Какво ти е, сладуранке? Какво има?

— Няма да си идеш с нея, нали? — посочи детето напред.

Моника проследи ръката й с поглед и остана като закована от студените, тъмни очи на робинята на Моник, Рейчъл.