Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 39

— Боже милостиви, какво ли ти е направила Рейчъл в блатото? Изглеждаш съвсем изтощена. Защо не се качиш горе да си подремнеш?

— Нищо ми няма — слъга Моника и сподави една прозявка. — Имам нужда от един душ… тоест от баня.

— Ведрото е ей там — посочи Аби към медника в ъгъла, — но се страхувам, че е по-добре да използваш чайника, за да стоплиш водата.

Моника опита да не изстене на глас. Не я привличаше мисълта за студената баня. Освен това при студентските събирания беше виждала и по-големи кофи, в които изстудяваха бира с лед. Аби видя изражението й и се усмихна.

— Защо не отидеш да си починеш? Можеш да се изкъпеш и по-късно.

— Бих желала — усмихна се слабо Моника, — но най-напред трябва да приключим с вечерята. С какво още мога да ти помогна?

— Наряза ли зеленчука? — Аби погледна към масата явно озадачена.

— Всеки може да бели картофи.

— Откровено казано, никога не съм очаквала да го чуя от теб. Толкова се радвам на новото ти превъплъщение, че с удоволствие бих те изпробвала за всякаква домакинска работа. Но освен да се запече месото и да се забъркат зеленчуците в борша, няма какво да се върши. Яхнията си се готви без чужда помощ.

— Бих могла да наредя масата.

— Вече не даваме официални вечери — поклати глава Аби. — Не, прибери се в стаята си и опитай да си починеш. Ще те извикам, като е готова вечерята.

— Сигурна ли си, че…

— Хайде, задръстваш ми кухнята.

Моника се чувстваше съвсем изтощена. Изведнъж я обори сънливост и тя не можа да устои.

— Добре тогава, но само ако ми обещаеш, че ще ме извикаш, ако имаш нужда от нещо.

— Имам само една молба — извика Аби. — Само не се събуждай старата Моник.

Моника се насочи към къщата попарена от думите й. В края на краищата, каква власт притежаваше над тялото, което обитаваше?

„Някой ден — помисли си развълнувано — може би ще се събудя и ще установя, че съм се върнала в стария си живот.“

Моника бавно се събуждаше. Думите на Аби бродеха като призраци в съзнанието й по същия начин, когато се строполяса в леглото от умора. Какво щеше да прави, ако се озовеше отново в стария си живот?

Не си бе дала труда да се съблича, убедена, че напрежението щеше да я държи будна с часове, но все пак бе позадрямала, тъй като се бе оплела в поомачканата рокля.

Рокля ли? Моника Райън не притежаваше копринени дрехи.

Набра смелост и отвори очи към мъждукащия светлик. Беше все още тук, в стаята и в дрехите на Моник, в безопасност, в новото си невероятно тяло.

В безопасност ли? Отърси се съвсем от съня и се надигна, като се вслушваше с учудване във вътрешния си глас. Не трябваше ли да се разтича в стремежа си да се върне в собствения си живот, както правеха на кино?

Но това не беше филм. Беше самата Моника Райън, която кротко приемаше — не, силно желаеше — новия си, странен живот.

Все още не беше привикнала към необикновеното си съществуване. Съвсем изтлялата вощеница й напомни, че няма електричество, слушане на радио с едно натискане на бутона, нито пък освежителен душ, с който да започне деня. Ведрото, което й посочи Аби, допълни списъка с неудобствата. В книгите, които беше прочела, героят влизаше във ваната заедно с героинята, но й беше трудно да си представи как Дру ще успее да влезе във ведрото, а още по-малко — как двамата ще се поберат в медника.