Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 36

Мина през задната стая към кухнята и откри, че вече не се намираше там. Вместо с черни, бели и хромирани съдове, стаята беше подредена с дървени полици, шкафове с етажерки и тезгяхи. Купчината подноси в ъгъла я подсетиха, че тук по-скоро е килер, „команден център“ за робите, които сервираха храната на семейството.

Чак сега се сети, че храната би трябвало да се приготвя на друго място. Преди появата на абсорбаторите и климатичните инсталации плантаторите разполагаха своите кухни така, че робите да разпалват печките далеч от къщите.

Усети аромата на печен хляб, устата й се напълни със слюнка и чак й прималя от глад. Проследявайки миризмата, пресече пътя, по който минаваха файтоните, и стигна до една постройка. Пред прага стоеше на стража помпа, летият железен лост й напомни за липсата на вътрешна водопроводна канализация.

Отвътре стаята имаше същия старинен чар. Осветлението и проветряването ставаха през три прозореца, които придаваха уют на просторното помещение. Точно насреща беше вградена гигантска камина. Печката от лято желязо беше безсъмнената причина за излъчването на умопомрачителния мирис. Върху капака отгоре бяха поставени в редица разноцветни делви и съдове, които добавяха на това място дух на щастие и оживеност. По стените висяха окачени гърнета, тигани и тави, които хвърляха множество отблясъци на стомана или мед. По продължение на всяка стена имаше дълги тезгяхи с два реда с различни приспособления, за чието предназначение можеше само да гадае. Имаше мивка, но без водопроводен кран, и Моника си спомни със стон за помпата отвън. Да се почистеше след всяко ядене изискваше значително повече усилия, отколкото да се напъхат мръсните чинии в съдомиялната машина.

Не се виждаше армия от роби да помагат, единственият човек, заел стаята, беше сестрата на Дру. Тъкмо се мъчеше да повдигне огромния железен котел от дървената маса.

— Дай да ти помогна! — предложи й тя, следвайки вътрешния си порив, но изуменото изражение на момичето я спря насред дума.

— Какво се мотаеш тук? — отвърна рязко Абигейл и отпусна котела за малко.

— Гладна съм. Долових миризмата на хляб и… — и усети съвсем близко други мириси на още по-вкусни неща, от което главата й се напълни с кулинарни фантазии. Беше готова да даде всичко на света само за един сандвич със сирене и пържени картофи. Да не говорим за шоколадов шейк.

— О! Е, още не е готово. Трябва да почакаш. — Абигейл се обърна и продължи да се бори с котела.

— Какво готвиш? — Моника грабна дръжката от другата страна и й помогна да го пренесе до печката.

— Яхния за вечеря.

— Съвсем сама?

— Че кой ще ми помогне? — Абигейл се обърна, в сините й очи блесна мълния.

— Робите, тоест прислугата.

— Събуди се и ела на този свят. Едва можем да си позволим да държим и тези няколко работника, които имаме, а всички те, до последния човек, трябва да работят на полето с Дру. Някой все пак трябва да готви и е ясно като бял ден, че това няма да си ти.