Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 30

По някакъв чудноват жребий на съдбата беше станала точно такава. За първи път в живота си се огледа в огледалото и повярва, че някой може да й отвърне с обич.

„Дерек вероятно ме е отровил — реши тя. — Със сигурност съм умряла и съм се възнесла на небето.“

„Не, не съвсем!“ Имайки предвид омразата на Дру и предстоящата среща с преподобния Байърз, това беше по-скоро периферията, някакво чистилище, където трябваше да докаже дали притежава необходимите достойнства.

Спря се, погледът й падна на пръстена в ръката. С какво бе заслужила невероятния си късмет? Дали да го сложи пак на ръката си? Дори не беше неин.

Почувства вина: „Това лице… тази съдба… не бяха ли предназначени за Джудит?“

„Но тя е мъртва — си спомни сърдито. — И нека не забравям как плати на Дерек, за да се омъжи за мен.“

Беше може би единственият й шанс в живота, щеше да изглупи, ако не се възползва от него. А искаше ли да прекара остатъка от живота си винаги и само на ръба на щастието, да стои на самия край на небесните селения и да съзерцава, но да не вкусва от неземното удоволствие?

С мисъл за горещото желание на Елизабет и изпълнената с копнеж усмивка на Дру, когато гледаше втренчено към дома, Моника прецени, че с малко късмет и с много усилия някой ден ще може да направи това място свой собствен Рай.

Може би трябваше да се бори на живот и смърт? Но какво от това! Ривърз Едж, децата, семейството, Дру… Струваше си усилията, ако семейството ти беше Самнърс.

Изправи рамене и с твърда стъпка се приближи до бюфета, пусна пръстена на пода и го срита силно и надалеч.

„Нека стои там — реши тя, — за да не го виждам и да не си спомням за него.“

Дру почти тичаше надолу по стълбата и тихо ругаеше. Само ако можеше да уталожи гнева си така бързо, както изтъркваше мръсотията от тялото си. Нямаше време за глупости — работеше по двадесет и четири часа на денонощие.

„По дяволите тази Моник! Като че ли единствената й грижа е да ми съсипе живота!“ Като стигна най-долното стъпало, се спря и погледна начумерено парадната врата. Благодарение на новата му жена преподобният Байърз щеше да почука всеки момент — отритнатият ухажор настоятелно търсеше отмъщение.

Ако Моник не му беше отказала навремето, събитията щяха да се развият по много по-благоприятен начин. Дру се бе принудил да се ожени за нея, за да докаже, че децата имат подходящо семейство и дом. Но сега се чувстваше безпомощен, като хванат в капан, така, както някога в затвора: животът му с Моник щеше да бъде истински ад.

Чу навън да спира файтон и се окопити. Следващият половин-един час нямаше да бъде от най-приятните.

Благият глас на преподобния обикновено ставаше тънък и писклив, когато биваше разстроен, а точно това щеше да се случи, щом узнаеше за сватбата им.

„Ах, по дяволите, веднъж да свърши и да забравя всичко!“ — Дру отвори с трясък вратата точно в момента, когато човекът се готвеше да почука. В продължение на една дълга секунда двамата гледаха втренчено в безполезния юмрук на преподобния, докато Байърз най-после кротко отпусна ръка.