Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 28

— Той учител ли е? — попита заинтригувано.

Преди войната, когато бях много малка, идваше да ни учи почти всеки следобед. Но след това татко умря и преподобният Байърз се сби с мама.

„А, да, предложението за женитба.“

— А чичо ти Дру не може ли да те учи?

— Той е в полето по цял ден, освен когато прави своите сметки. — Въздъхна, звучеше сякаш беше възрастна. — Мръщи се свирепо, като прави тези сметки, и след това повече не се усмихва. Аби казва, че му се е случило нещо лошо в затвора за въстаници.

„Какво ли е правил Дру в затвор за въстаници? Не се ли е присъединил към Конфедерацията, щом живее в Луизиана?“

— Желая да уча също и аритметика, за да мога да помогна на чичо Дру в сметките. Но най-много от всичко ми се иска да се науча да чета. — В ангелския й поглед светна решителност.

— Много бих искала да ти помогна, но не принадлежа на твоето време. — Моника не искаше да й дава надежди. — Имам си мой дом… и свой живот.

— Моля те, остани! — примоли й се детето. — Поне докато се науча да чета онази книга.

— Каква книга?

— А, нищо! — Момичето внезапно се напрегна и отстъпи към вратата, като се огледа през рамо. — Някаква вехта глупост. — Погледна умолително към Моника с широко отворени очи. — Ще останеш ли за малко? Моля те! Ще бъда най-прилежната ученичка, която си имала някога.

— Обзалагам се, че би било така. — Моника се изправи. Искрено съжаляваше, пръстенът пареше в джоба й. — Проблемът е в това, че дори и да исках да остана, може би няма да мога. Не зная как попаднах тук, така че откъде мога да бъда сигурна, че няма да изчезна пак?

Русите къдрици чак подскочиха, когато момичето разтърси отрицателно глава.

— Зная как си дошла тук. Аз те пожелах.

— Ти ме пожела?

— Аха. И никога няма да пожелая отново да си идеш.

Моника не можа вътрешно да се съгласи, но дали самата тя имаше по-добро обяснение?

— Не разбирам. Защо е трябвало да ме пожелаваш?

— Нуждаем се от истинска майка, която да ни обича и да ни създаде семейство. И която да направи така, че чичо Дру да се усмихва пак.

„Той се нуждае от мен“ — помисли си Моника, като си спомни мимолетната му усмивка, когато беше погледнал към дома си. А две секунди по-късно самата тя щеше да го прегърне в желанието си за интимен контакт.

— Забравяш едно нещо — заговори на момичето, но сякаш убеждаваше себе си. — Чичо ти не ме харесва много.

— Ще те хареса. Само ще пожелая това.

Моника се засмя от все сърце. Момичето й върна усмивката и се хвърли в ръцете й, като почти я събори на земята.

— Стивън казва, че съм толкова жестока, че не би трябвало даже да живея, но почувствах нужда да се сгуша в теб. — Изкиска се и я пусна. Озърна се назад към вратата. — По-добре е да отида да си сменя дрехите. Чичо Дру не ще преподобният Байърз да ме нарича пак „оръфана кифла“.

Момичето бързо си тръгна, което Моника си обясни с гнева на Дру. Тя също по-скоро бе готова да извърши убийство, отколкото да позволи да й отнемат това скъпоценно дете.

— Почакай — извика след него. — Не ти зная името.

— Елизабет.

— Чудесно е! А имаш ли си прякор? — Детето явно се озадачи и му обясни: — Разбираш ли, галено име, което е твое и ничие друго.