Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 29

Елизабет вдигна вежди, а след това лицето й просия.

— Сигурна съм, че можеш да измислиш и да ми го кажеш.

Вратата се затвори и Моника остана сама в стаята, усмивката й бавно се стопяваше. Думите на детето звучаха толкова искрено, толкова правдоподобно! „Не искам да си отиваш!“ — би настояла, ако можеше, Моника.

Съвсем неочаквано й се прииска да й повярва. Тази къща, децата, семейството и, разбира се, Дру — с това всичките й мечти се сбъднаха.

С неудобство си спомни, че каза абсолютно същите думи и на Джералин. Ако приятелката й сметнеше, че Дерек изглеждаше прекалено добър, за да бъде истински, то как би коментирала неотразимия чар на Елизабет и нелошия външен вид на чичо й. Сигурна беше, че Джералин би й се присмяла, че се е замечтала или полудяла, че това е някакво ненормално психическо отклонение, с което се опитва да компенсира предателството на Дерек.

Разхождаше се безцелно из стаята и мислено проследяваше действията си преди случката. Легна на леглото, не — най-напред намери пръстена. Потърси го в джоба си и се разположи на мекия пухен дюшек. След това си спомни как се възнесе все по-далеч от тялото си. Наистина ли беше умряла? Или само бе преминала в една по-различна действителност?

Схвана, че грозният сребърен пръстен със злите преплетени змии е променил живота й в момента, когато го сложи на пръста си. Може би наистина беше чародеен талисман? Беше си пожелала по-добро съществувание.

„Ела си у дома!“ — чу шепота на Джудит с неизбежния довод така ясно, сякаш бе до нея. Някой ден трябваше да се върне. Държеше пръстена до пръста си и събираше кураж да го надене.

„Но домът е там, където е сърцето!“ Прехапа устни. Беше полудяла. Можеше ли да предпочете този приказен свят пред реалността? Пое дълбоко дъх като пред гмуркане и се накани да надене сребърното колело на пръста си. В този момент зърна отражението си в цял ръст в огледалото насреща.

Гледаше я напълно непозната жена. Моника зяпна от учудване пред чуждото лице, кожата беше толкова нежна и мека в сравнение с предишната. Поглади дългата, гарвановочерна коса. Поклати глава, но непозната се движеше синхронно с нея. Изправи се, и отражението стана на крака.

„Това не съм аз!“ — прошепна на образа си от огледалото, като подчертаваше движенията на устните си, и се доближи плътно до него. Червените, пълни устни отговориха с мимика на всяка дума.

Прокара трепереща ръка по елегантния си нос и се разчувства. Завъртя се пред огледалото и чак сега разбра защо се чувстваше така лека. Не беше болна от диабет, нямаше излишно тегло. Беше и красива, и стройна!

Опипваше новото си тяло на хиляди места и се щипеше, за да се увери, че не сънува. През целия си живот лелееше да изглежда така. Непрекъснато животът й даваше примери — най-напред с Джудит, а след това и с момичетата от училище — красивите обираха каймака. Още от най-ранна възраст научи, че ако си привлекателна, не е необходимо да се изявяваш — околните щяха да те забележат и да се опитат да те харесат такава, каквато си.