Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 27

— Не ми обръщай внимание — каза уморено, — ще се справя.

— Прави каквото щеш, но не напускай стаята. — Обърна се, но противно на здравия разум, Моника не искаше да я оставя сама.

— Не съм тази, за която ме мислиш — изговори бързо тя, стремейки се да преодолее враждебността му и да се докосне до човешкото у него.

Той се спря като закован и наклони глава, сякаш нещо в тона й го накара да се замисли.

— Която и да си — й каза със свиване на раменете и тръгна към изхода, — направи това, което ти казах.

Моника се загледа в празното пространство зад него. Тя не можеше да остане тук, бе невъзможно. Как ще живее без баня и телефон? И още повече с човек, който току-що й бе признал, че е склонен да я убие?

Спомни си отново за пръстена. Ако наистина беше чародеен талисман, защо да не опита отново? Единствено, трябваше да го надене на пръста си, за да се върне там, откъдето беше дошла.

Но защо й бе притрябвало да се връща? Почти осезателно си представи Дерек и Еми в леглото и техния разговор. Искаше ли й се да се върне при тях?

Стоеше по средата на стаята силно развълнувана и едва сдържаше сълзите си. „Проклет да си, Дерек — помисли си тя горчиво, — повярвах ти, че ще се постараеш никога да не ме разплакваш!“

— Не исках да те безпокоя — обади се едно тънко гласче от вратата, — но не може ли да поговорим съвсем за малко?

Моника леко избърса очите си и се обърна към детето. Беше истинска дрипава Алиса от страната на чудесата със своята окъсана жълта рокля и мръсна бяла престилка. Малкото момиче влезе навътре и затвори вратата след себе си.

— Казаха ми да се разхубавя за онзи отвратителен преподобен Байърз. Чичо Дру ще ме напляска с пръчката по дупето, ако разбере, че съм дошла тук.

Беше възхитителна, най-забележителни бяха русите къдрици и розовите й бузки. Моника не се удържа и се усмихна. Момиченцето също се усмихна и се приближи.

— Стивън казва, че съм прекалено малка, за да разбирам каквото и да било, но исках да дойда и да се уверя с очите си.

— Кой е Стивън?

— Най-големият ми брат. Момчетата са глупави, нали? Всяко момиче би забелязало, че ти си прекалено различна, за да бъдеш нашата майка.

Моника се наведе, докато погледът й се изравни с нейния. Детето нямаше повече от шест-седем години.

— Какво ми е по-различно?

— Усмивката. — Сви раменна. — Цялото ти лице се смее, когато се усмихваш, сякаш трябва да изрази всичките ти добри чувства. — Намръщи се и внезапно стана сериозна. — Мама се усмихваше само с устни и никога — с очи.

Моника се разтревожи от наблюдателността й и заговори бързо:

— Права си… Не съм майка ти. Казвам се Моника. Учителка съм в Ню Йорк.

— Преподаваш в училище? — малкото личице светна и на Моника й се прииска да я прегърне. — Ще ме научиш ли да чета?

— Е, може би да. Но вероятно си достатъчно голяма, за да ходиш на училище.

— Така казваше мама — тръсна глава, — но чичо Дру не позволява да пътувам толкова далече до Ню Орлийнз. А пък мама не даваше да взимаме уроци от преподобния Байърз.

„Нито пък аз — помисли си Моника, — щом ме нарича неспособна майка.“