Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 26

Но ако се намираше в миналото, то как, по дяволите, се бе озовала там? Спомни си за пръстена, скрит дълбоко в джоба й, и за желанието си да той да действа като чародеен талисман. Едно потропване на вълшебните пантофки беше достатъчно да се озове в страната на чудесата. Само един господ знаеше дали беше замесено още нещо или още някой. Децата, семейството и домът бяха всичко, от което се нуждаеше. От мозайката липсваше само още една важна част — съпруг, който да я обича. Дру я натика в стаята на леля й.

Обстановката приличаше на тази преди болестта на Джудит — дух на френски провинциализъм и меки пастелни тонове. На Моника не й харесваше тук навремето, а сега почувства истинско неудобство.

— Предпочитам да не оставам в тази стая, ако не възразяваш — помоли се тя.

— Не започвай пак отново. — Беше вече на прага, гласът му звучеше уморено, но тя не можа да сбърка вибриращите метални нотки. — Опъна ми нервите до скъсване. Ако бях на твое място, щях да се изкъпя, да облека чисти дрехи и да си легна.

— Е, добре, но ти не си аз. И дори аз не съм аз. — Съзнаваше, че бръщолеви глупости, но имаше нужда да се изкаже. — Искам да кажа, че не съм познатата ти Моник. Казвам се Моника, Моника Райън. И искам да си отида вкъщи.

— Не зная каква игра започваш — той стисна устни, — но нямам време за нея. Особено щом преподобният Байърз ще дойде всеки момент.

— Престани да ми викаш. Аз не съм виновна, че този човек ти създава главоболия.

— Не си ли? А тогава кой го нарече плешива крастава жаба? На твое място също не бих се омъжил за него, но трябваше ли да се подиграеш с предложението му за женитба? — Прокара ръка през косата си, жест, който бе забелязала у Дерек хиляди пъти, но Дру изглеждаше истински ядосан. — Не осъзнаваш ли, че ситуацията не е за смях? — Вече кипваше. — Човекът твърдо е решил и се е заел да те заклейми като майка, неспособна да се грижи за децата си.

— Неспособна? — помисли си Моника на глас. Учуди се как някоя жена би могла да пренебрегне тези мили деца на верандата — Да не мислиш, че аз…

— Опитвам се изобщо да не мисля за теб, Моник. Спомни си за това как се престорихме, че се женим, само за да принудим Байърз да не отведе децата. По-скоро бих те погребал, отколкото да ги вземе някой!

Думите му отекнаха в настъпилата тишина. Значи те са се оженили съвсем наскоро, и въпреки това той й говореше по такъв начин? Със сигурност можеше да ги отгледа. В такъв случай щеше да има двама съпрузи, които безкрайно я презираха. „Не! — повтори си твърдо тя. — Мрази Моник, а не мен.“

— Почини си — каза й тихо и се намръщи, сякаш съжаляваше за избухването си.

Тя кимна и опита да се усмихне.

— Мога ли да използвам душа?

Отговори й с питащ поглед и тя се сети за пълната липса на съвременни удобства. Зърна глинените кана и купа на близката масичка и си помисли със съжаление, че трябва да се задоволи само с това.