Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 25

Кацнало на една греда, най-голямото момче се перчеше пред другите, сякаш детската врява беше под достойнството му, въпреки че нямаше повече от десет години. Другото момче, по-младо с една-две години, се провираше между подпорите досущ като ловко гущерче, смееше се от сърце и се присмиваше на момиченцето, което се опитваше да го следва. Слабото й телце лесно се провираше през дупките, но износената й жълта рокличка се закачаше по цепнатините. Тя не плачеше, нито пък му хленчеше да престане, а само си поемаше по-дълбоко дъх, освобождаваше плата и опитваше отново.

— Чичо Дру! — извикаха в един глас децата веднага щом го съзряха, и го наобиколиха. — Върна се пак при нас!

— Доведох майка ви — отвърна им безизразно той. Усмивката на Моника угасна, когато към нея се обърнаха трите нетърпеливи лица заедно със навъсения му поглед. „Колко лошо е, че ме сбъркаха с тяхната майка, но защо е тази недружелюбност?“

— Не мога да си представя какво се е случило — опита се да обясни, — но в действителност аз съм Моника Райън и живея в Ню Йорк. — Децата останаха като поразени от гръм и погледнаха към Дру. Аби продължаваше да я наблюдава бдително, но вече и с любопитство. — Събудих се в блатото — усмихна се на Аби с надеждата, че поне тя ще я разбере — и нямам представа как съм се озовала там.

Дру сви рамене.

— Рейчъл заяви, че си е ударила главата и е загубила паметта си.

— Нямам проблеми с паметта си — възпротиви се остро Моника. — Ще ви бъда благодарна, ако спрете да разговаряте за мен така, сякаш не съм тук. Не познавам Моник, но ако само ми позволите да се свържа по телефона, ще изясня веднага нещата.

— Телеформа ли? — попита Аби, всичките пет лица я гледаха с недоумение.

— По телефона. Разбирате ли, избираш номера, свързваш се и след това говориш… — Моника спря на половин дума, погледна към покрива и не видя никакви жици. Нямаше нито телефон, нито електричество, нито сателитна телевизия.

Дру поклати глава и я хвана за ръката.

— По-добре да я сложа да спи. Аби, измий и преоблечи децата, преди да е пристигнал преподобният Байърз. Бог знае какво ще направи, ако намери Моник в това състояние.

— Почакайте… — Моника се опита да протестира, но той вече я завлече във вътрешността на къщата.

— Коя е тази дама? — чу момиченцето да пита Аби. Моника изпита желание да разговаря с детето, но Дру я дърпаше през приемната. Отбеляза си наум бегло и с ликуване, че мраморните плочки бяха изчезнали и че издрасканият дъбов под е на мястото си. Ако се излъскаше и намажеше с паркетин, превъзходното твърдо дърво щеше да блесне.

Дру не й даде възможност да огледа мебелите, изоставени без грижа по аналогичен начин, но както я теглеше по стълбата нагоре, тя успя да забележи, че колонките не са боядисани с онази ужасна бяла боя и че биха изглеждали по-добре, ако се полираха. Полилеят беше изчезнал, а също и всички подобрения, които бе направила Джудит — може би стрелките на часовника на времето се бяха върнали назад.