Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 24

От дълбините на тялото й изплува в отговор топлина, която пулсираше силно и я уверяваше, че познава този човек съвсем интимно, че неведнъж мускулестото му голо тяло е притискало нейното. Да, той я искаше, но нейното желание беше по-силно от неговото.

Чу се вик и той обърна глава. Измърмори някаква клетва и отстъпи назад по посока на една млада жена, която му махаше отстрани на къщата.

Моника гледаше разтреперана след него. Не можеше да си признае, че изпитваше физическа привързаност и необходимост да погали този напълно непознат човек. Откъде можеше да знае колко горещи можеха да бъдат ръцете му върху гърдите й и колко студени устните му върху лицето й. Какво ставаше с нея?

Моника побърза след него. Знаеше, че няма да може да си отговори сама на въпросите, които я вълнуваха. Видя и други различия, които се набиваха на очи. Боята на къщата се лющеше, няколко от жалузите се бяха изкъртили от пантите. Острата трева стигаше до над глезените й и се нуждаеше от подрязване, също както и ниският храсталак. Никой не се грижеше за растителността наоколо, а живописните дъбове по алеята изглеждаха по-малки и с по-слаби корони. А стръмният бряг не беше ли с три метра по-нисък вчера?

Възможно ли беше да е умряла по време на замайването си и сега да се сблъскваше с подобна къща на оня свят?

— Слава Богу, че си я намерил — каза младата жена, като се приближиха. Негово преподобие Байърз скоро ще пристигне. Ще доведе и някого от сиропиталището.

— По дяволите, Аби, този човек никога ли не се отказва от намеренията си?

— Поне намери Моник, това ще оправи положението. Къде я намери този път?

— В блатото, с Рейчъл. Била се ударила.

— Цели два дни, без да ни уведомят!

Вървяха пред Моника и си приказваха, като не й обръщаха никакво внимание, сякаш нейните мисли и чувства не ги засягаха ни най-малко. Изглеждаше, че неудобството от липсата й ги разстройваше повече от факта на изчезването й.

Тръсна глава. Във всеки случай, не беше Моник, какво я засягаха техните чувства? Някак си трябваше да ги накара да разберат, че пред тях беше Моника Райън и че трябваше да се върне откъдето беше дошла.

Но в момента, когато си отвореше устата, щяха да извикат психиатри, за да я отведат. Трябваше да се държи спокойно и да подбира внимателно думите си. Докато се чудеше как да започне, огледа момичето. Аби. Беше млада, на не повече от осемнадесет. Също не носеше кринолин, а дълга до петите избеляла рокля от син памучен плат с много кръпки, с оръфан от влаченето по земята край. Косата й, с цвят на пчелен мед, беше разделена на две по средата и издърпана назад във вид на пищни къдрици, но част от фибите се бяха разхлабили и къдрите й покриваха част от миловидното й лице. Родствената й прилика беше повече от очевидна — Дру най-вероятно й беше брат или братовчед. „Кои бяха тези хора? — Заобиколиха ъгъла и се отправиха към предната част на къщата. — Какво, за Бога, търся тук?“

Сякаш в отговор на този въпрос от верандата изригна детски смях, погледът й привлякоха трима палавници, които се катереха като маймунки по перилата. Сърцето й се сви, като гледаше русите главици, улисани в играта. Разпозна мечтата си — колко пъти рисуваше във въображението си как децата й се забавляват по същия начин.