Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 23

„От карнавал ли се бяха върнали?“ — Тръсна глава, за да се отърси от замаяността си. Защо не можеше да си спомни?

— Знаем, че не желаете да ме посещава в блатото — говореше Рейчъл зад нея, — но вие бяхте в града и тя нямаше към кого да се обърне.

— Не съм глупак, Рейчъл, и престани да се държиш с мен като такъв.

— Не, не, господарю Дру. Мисис Моник е болна, не… не е на себе си. Моля ви, нека остане тук с мен, докато оздравее.

— Това може да стане и вкъщи, като лежи в собственото си легло.

Моника гледаше продължително към Дру и се убеди, че не е в никакъв случай Дерек — наистина го виждаше за първи път. Чертите му бяха по-груби и по-остри, сякаш издялани от скала. С външността си от гордата брадичка до решителния блясък в очите внушаваше уважение към себе си. Дерек носеше усмивката си като разпознавателна значка, а неговият двойник непрекъснато гледаше навъсено.

„Истинска палячовщина, също като в сън“ — да, само така може да се нарече случилото се. Тя бе сигурна, че сънува.

— Ела с мен, Моник — излая той, обърна се с гръб и тръгна, очаквайки тя да го последва. — Загубих достатъчно много време.

Моника не изпитваше никакво желание да ходи където и да било с този разгневен мъж, особено щом изглеждаше като близнак на вероломния й съпруг, но като хвърли поглед към плитката яма, прецени, че едва ли ще е по-добре да прекара нощта тук. Очите на Рейчъл бяха студени и черни, й напомниха предсмъртния поглед на Джудит — същата ненавист и безчовечност. По-добре би било да посрещне съдбата си „у дома“, отколкото при Рейчъл.

Последва Дру, скърцайки със зъби. Дългите му ядосани крачки показваха, че е забравил както усилието, с което тя се бе изправила, така и нейното изтощение или женска природа. Моника не знаеше от какво се възмущава повече — от некавалерското му отношение или от тежката си рокля. „Ако трябваше да си мечтая за миналото — мислеше си тя с раздразнение, — защо не попаднах в шейсетте години от нашия век, когато са се носели миниполи?“

Спъваше се в шубраците, въпросите й се множаха. Искаше да попита ескортиращия я кой беше той, коя беше тя и къде се бе озовала, но неизменно начумереното лице ясно показваше, че той беше на косъм от това да й откъсне главата. „Нека засега се наслаждава на каменното си мълчание“ — реши тя; щеше да изчака да се установят някъде.

Когато излязоха на сухо и се обърнаха към това, което бе неговият дом, Моника остана без ума и дума. Познаваше тази къща. Не беше ли Ривърз Едж? Изумена се обърна към Дру.

Той я гледаше косо, в очите му прочете завладялото го желание. Гордите и изпълнени с копнеж линии на устните му я докоснаха и тя се убеди колко грешеше, като смяташе, че не умее да се усмихва. Също като нея считаше мястото за по-особено, за свой дом.

В този момент погледите им се срещнаха. Симпатията се превърна в нещо по-голямо, което се породи току-що. Тя го видя отразено очите му, дълбоко под гнева му, който с мъка удържаше. Искаше да я целува, да я обладае на момента, беше уверена в това така, сякаш я бе повалил гола на земята.