Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 21

Реакцията на Сара Джейн е една дълга история сама по себе си. Радвам се, че й се налага да остане в града, тъй като плантацията Бел Монд на нейните родители е разположена само на половин час езда от Ривърз Едж. Беше ми заявила, че съм я измамила, като съм й откраднала Робърт, затова не желая да се върти около мен и да разваля с кухи фрази и горчиви гримаси отношенията ми с него.

Все пак ще ми бъде трудно на срещата ми със семейството на Робърт. Родителите му са починали, има по-малък брат и сестра — Дру и Абигейл, а те са свикнали от деца да бъдат господари на къщата си. Ще трябва да ги омагьосам с чара си, не мога да рискувам да се изпречат на пътя ми.

Рейчъл ще остане с мен в Америка. Настоявам за това въпреки протеста на моите родители, тъй като не мога да я изоставя на родния й микроскопичен остров. От друга страна, бих желала да я възнаградя за нейните любовни настойки, с които много ми помогна да си подготвя блестящо бъдеще. Мисля и че ще е по-разумно да я задържа под ръка, уменията й в магията може пак да ми потрябват.

В края на краищата никой не знае какво му е предопределило бъдещето.

Въвлечена от бавния, управляващ я ритъм, сякаш всмуквана от прилива и отлива, Моника се отдаде на хилядите приятни усещания, които бомбардираха сетивата й. Обгърна я звучене на псалми. Ниските, гърлени гласове ставаха все по-настоятелни и съблазняващи. Нежният дъх на цветове, на джинджифил отстъпи на благоуханието на букет от екзотични подправки, а след това — на мириса на силен, прелъстителен мускус. Отвори устни и опита от всички аромати, които след това я възнесоха. Кожата й се докосваше до кадифе, което се превърна в пух, и накрая — в горещи груби ръце. Движението нагоре и надолу в ритъма на псалмите Моника оприличи на яздене на отдавна забравено, първобитно създание. Част от нея се наслаждаваше на дивите еротични усещания, но другата й половина се отдръпна. „Стига! — извика мислено. — Искам да спреш! Веднага!“

Движението спря като отпусната пружина и духът й с разтърсване се върна в тялото й. Бавно осъзнаваше, че повърхността, на която лежеше, бе студена и влажна, а псалмите не бяха нищо друго освен монотонно жужене на насекоми над главата й.

Пое дълбоко дъх, това й вдъхна сили. Въздухът беше друг — по-свеж и по-чист, въпреки нюанса на тежък мирис от рохка почва.

Отвори очи и запримига от ярката слънчева светлина. „Това дървета ли са?“ — помисли дезориентирано. Колко много кипарисите приличаха на стари вещици, прегърбени над възлестите си корени. От клоните с наметки от испански мъх висяха нежни ластари!

Бавно се огледа. Лежеше в яма, изкопана на хълм в средата на едно блато. Около нея бяха пръснати листа, които образуваха саван над нея. „Това моят гроб ли е?“ — запита се тя с внезапна тръпка.

Спомените я връхлетяха — как се унесе, ликьорът, който й поднесе Дерек, измяната му. Поизправи се и издърпа брачния пръстен от пръста си.