Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 19

— Със сигурност имаше нещо свръхестествено в Джудит — отвърна Еми озадачена. — Какво се криеше зад онази разправия с пръстена, между впрочем?

— Кой знае? Беше се побъркала на края.

— Не се ли страхуваш поне малко? Искам да кажа, че не изпълни нито едно нейно желание.

— Уплашен от какво? Злата вещица е мъртва, скъпа. Джудит не може да промени хода на нещата сега.

Моника побягна, коравосърдечните му думи звънтяха в ушите й. А самонадеяността му нямаше граници. Беше оставил вратата отворена и всеки можеше да го хване с Еми в леглото.

„Около нас има истински мръсници“ — беше я предупредила Джералин. Какво ли щеше да каже, ако научеше, че Моника се е омъжила за най-големият мерзавец от всички тях?

Стигна коридора, скоро щеше да победи замаяността си, но не можа веднага да прецени накъде да тръгне. Несъзнателно, като сомнамбул, се понесе към стаята на леля си. Представяше си смътно, че трябваше да открие Джудит и да завърши започнатото.

„… Ти ми обеща!“ Споменът й се бунтуваше, но отлетя, когато вдъхна тежкия мирис на дезинфекциращо вещество. Пресегна се към електрическия ключ и внезапно ослепена от светлината на лампата, се убеди в истината. Нямаше никога вече да намери Джудит. Леглото й беше без дюшек, пластмасовата му повърхност бе студена и неприветлива също като моргата, в която може би беше положена в момента.

Моника го докосна, търсейки утеха, независимо че съзнаваше, че няма да я намери. Дори Джудит я беше предала в последните си жизнени мигове. Не беше направила нито един жест на привързаност, не бе казала нито една напътствена дума — беше й крещяла само: „Ти ми обеща!“

Моника отмести ръка. Нахлуха спомени за още едно противопоставяне край същото това легло. Представи си почти осезателно как Джудит се опита да надене пръстена на ръката й. „Обещай ми, че когато му дойде времето, я беше помолила, ще го носиш.“

Моника коленичи и потърси опипом под леглото, нощното шкафче и под бюфета в ъгъла, където беше намерила цигарите и ужасната черна книга. Докато търсеше, мълчаливо молеше леля си да й прости. Нищо чудно, че Джудит се бе разярила. Времето беше дошло, а Моника я бе изоставила морално.

Може би ликьорът бе виновен за замъгленото й съзнание. Още я правеше сънлива до такава степен, че едва се сдържаше да не положи глава на пода и да заспи.

С разтърсване пръстите й се удариха в сребърния кръг. Моника преглътна отвращението си и извади пръстена изпод бюфета. Независимо че бе замаяна и не го харесваше, бе длъжна да спази даденото обещание.

Въпреки това нещо отвътре я възпираше да сложи пръстена на ръката си. Трябваше да седне, и тя отиде леглото. Каза си, че е достатъчно да го поноси не повече от една секунда, само за да удържи на думата си. Заради Джудит, заради нейното семейство, единственото, което…

Спомни си грозния смях на Дерек, когато изопачаваше тези свети за нея думи. Заля я нова вълна на огорчение. Всъщност, тя беше тази, която употребяваше клишета, и поради това се бе подвела от усмивката му.

„Вярвай ми“ — беше й казал, и тя му повярва. О, само как я беше заболяло, като го чу да говори със същите думи на Еми.