Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 17

— Тя ме прокле — прошепна, след като пресуши питието — с последните думи в живота си.

Дерек протегна ръце и тя се сгуши в обятията му с единственото желание да остане така завинаги. Смътно забеляза как Еми и Хартли се приближиха, но разсъдъкът й беше изцяло обзет от ужас от кончината на Джудит. Дерек я потупа по гърба.

— Тихо, повече да не говорим за това. Беше превъртяла накрая. Пръстенът, тостът — вярвайте ми, беше се побъркала. Може би ракът е засегнал и мозъка й.

Моника потрепери. Ненормална или не, леля й я бе проклела от смъртното се ложе. Остави й като страшно наследство неудовлетворения си дух да броди наоколо до края на дните й.

Отец Доринг се присъедини към тях със скръбна усмивка.

— Страхувам се, че Джудит е преминала в отвъдното — проточи той монотонно — и вече е в Божиите владения.

„Преминала в отвъдното?“ — повтори си тъпо наум Моника. Джудит употребяваше този специфичен израз с типично арогантния си маниер: „Нещо така безвъзвратно като смъртта не би могло никога да докосне Джудит Самнър.“ О, не — тя просто щеше да премине в отвъдното.

— … свърши ли сватбения обред? — попита Дерек свещеника.

— Обявявам ви сега и завинаги за мъж и жена — отговори той с великолепна усмивка — официално за църквата. Според закона вие сключихте брак в момента, когато подписахте брачния протокол.

— Отлично. — Дерек въздъхна дълбоко, с явно облекчение. — В такъв случай искам да положа жена си в леглото.

Хартли направи някаква похотлива забележка, но смисълът й не достигна до Моника. Еми му изсъска да си затваря устата.

— Загрижен съм от бледия вид на Моника — прибави Дерек. — Искам да си почине. Всички си опънахме нервите — сватбата, приготовленията, а сега и Джудит…

Гласът му премина във фалцет. Моника си помисли, че преживяното беше оставило тежки следи и у него. Тя се опита да се раздвижи.

— Всъщност, чувствам се добре. Ще извикам собственика на погребалното бюро. Приживе Джудит не би пожелала да остане по-дълго от необходимото в това болнично легло.

— Не затруднявай красивата си главица — настоя Дерек. — Еми и аз ще се погрижим за останалото.

— Но и аз би трябвало да помогна. — Ако можеха да надзърнат в душата й, щяха да се убедят, че тя изобщо не протестираше.

— Лягай си — заповяда новият й съпруг, — в противен случай ще извикам лекаря да ти инжектира успокоително. Ще имаме нужда от теб чак утре. За да посрещнеш с усмивка всички посетители, които ще дойдат да ни поздравят.

Моника още отсега се страхуваше от предстоящото изпитание. Прецени, че Дерек е прав — най-много се нуждаеше от почивка.

— Събуди ме след час-два — отвърна му тя, като си тръгна. — Наистина искам да помогна. В края на краищата тя беше моя леля.

„Наистина ли? — помисли си тя, като влизаше във стаята си. — Каква е разликата между вчерашната Джудит и днешната — толкова неподвижна и бездиханна в леглото? Ако душата съществува съвсем независимо — както свещеникът ги бе накарал да вярват, — дали е напуснала тялото й в момента, когато то престана да функционира? Ако е така — чудеше се тя, докато се разсъблече по комбинезон, — то къде ли е отишла?“