Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 181
Барбара Бенедикт
— Смяташ ли? Точно в момента Хартли е организирал вечеринка. Той и поне още двадесетина други ще свидетелстват, че не съм се отделял от тях през цялата вечер.
„Хартли Бюфорд“ — спомни си Моника. Беше най-добрият приятел на Дерек, нищо чудно, че винаги с нещо не го харесваше.
— Ние — поправи го Еми, пристъпи и застана до него. — Това алиби беше приготвено специално за нас двамата.
— Разбира се. — Той направи жест към Моника с оръжието си. — Така че, скъпа, бъди сигурна, накрая ще се окаже, че някой крадец те е застрелял със собствения ти пистолет. А може да бъде и някой слуга, когото си излъгала, купувайки нещо на вересия от него. Като се има предвид начинът, по който се отнасяш с бедните хорица, кой после ще ги обвини?
Ани повтори усмивката му подобно на папагал.
— Ако беше си останала сладка и сговорчива, все някой щеше да се заинтересува от смъртта ти. Но ти се превърна в най-злата вещица на Юга и всеки ще те помене със „Зън-зън, кучката най-после умря!“. Хайде, Дерек, застреляй я! Трябва да се връщаме на партито.
— Много си безчувствена, Еми, изменила си се. — Той протегна ръка със снопче документи и се усмихна по най-гальовния начин през живота си. — Поне можем да й дадем шанса да подпише новото си завещание.
— Каква полза? Ще извика своите адвокати и ще напише ново, а ние пак ще останем без пари. Не бъди завеян, Дерек, застреляй я!
В очите му блесна внезапна решителност от обидата. Преди да успее да протестира, Моника чу оглушителен гръм и усети в гърдите си изгаряща болка.
Зашеметена, падна като тухла на пода и заразглежда продължително разстилащото се червено петно по студения бял килим.
— Идиот! — извика Еми. — Къде ти е заглушителят? Поради шума, който вдигна, някой може да извика ченгетата.
— Никой не прави заглушители за глупавите малки дамски патлаци. Освен това, какво значение има? Няма да сме тук. Да се махаме!
— Не можем да напуснем, преди да сме се уверили, че е издъхнала. Казах ти да стреляш в главата, за да изглежда като самоубийство. Не можеш ли поне едно нещо да направиш като хората?
Моника се вкопчи в живота и фокусира вниманието си върху пръстена на ръката на Еми. Въобразяваше ли си, или наистина започваше да свети?
— Искам си пръстена — изстена, съзнавайки, че това беше единствената й връзка с миналото.
По ирония на съдбата се оказа и единствената й надежда за спасение.
— За нищо на света. — Еми го прикри с другата си ръка. — Сега е мой, както и всичко останало.
— Чудесно — скръцна със зъби Моника, опитвайки се да пренебрегне агонията. — Да се надяваме, че никой няма да те разпитва защо носиш венчалния пръстен на една убита жена.
Думите бяха отправени повече към Дерек, който отреагира веднага.
— Има право. Сложи й го обратно — изкомандва бързо. — Можеш да го вземеш по-късно, когато всичко отмине. Хайде, побързай. Искам да се махаме.
Еми изврънка нещо под нос, но се наведе и сложи пръстена на пръста на Моника.
И точно навреме. Животът постепенно угасваше в тялото й, а пръстенът засвети все по-ярко. Отново започна издигането, въртенето и язденето през времето.