Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 180

— Този път ще я хвана. Кълна ти се. Зная подхода към това момиче.

Рейчъл се надвеси над нея величествена и горда, и й отправи една от неразгадаемите си усмивки.

— Зомби е загубил търпение. Ако не сполучиш, не чакай прошка.

— Няма да се проваля — декларира Моник и падна възнак. — Кълна ти се — добави слабо.

— Гледай да успееш, иначе ще те постигне ужасна смърт.

Вече подсъзнателно Моник чуваше непрекъснатите молитви на Рейчъл, усещаше приближаването на Дру, но това вече бе изгубило своя смисъл. С порив на облекчение усети, че се издига и отправя към змията, към бавната, чувствена езда през времето.

Рейчъл се усмихна, свела поглед към жената, която я бе държала в робство в продължение на толкова години. Колко глупава беше Моник! Нямаше почти никакво значение дали щеше да победи в битката си с Ники, или не. Без Рейчъл, която трябваше да завърши молитвите, и двете щяха да отидат при Зомби.

— Дали си два пъти по-доволен? — попита тя змията.

Зомби се плъзна в своята кошница в знак на своевременен отговор. Тя вдигна кошницата и напусна колибата, преди Дру да е пристигнал с въпросите си.

Така или иначе, настъпи време за раздяла, работата й приключи.

Моника се разбуждаше бавно, над главата й някой шептеше.

— Мислиш ли, че наистина припадна?

— Опомни се, Дерек, това е само една от безбройните й игри. Знаеш как обича да въздейства на психиката ти.

— Надявам се, че не е бременна.

Моника усети, че нещо не беше наред, но бе прекалено уморена, за да разбере точно какво.

— Чудесно — изсъска другият глас. — Получихме каквото искахме — наследството.

Спомените нахлуваха като ураган. Разпозна не толкова дрезгавия шепот, колкото циничното отношение. Мек, розов пакет, обвит с алчност — Еми Пиърсол.

„О, господи, не!“ Някак си се бе върнала в старото си тяло. Изведнъж си спомни как Рейчъл плъзна пръстена на пръста й. Пресегна се инстинктивно и го хвърли от ръката си.

Той се понесе, търкаляйки се по пода. Еми се наведе бързо, грабна го и с щастлива усмивка го надяна.

Моника я наблюдаваше с чувство на нарастващо отвращение. Какво се случи, че се озова пак в стария си живот, отново с Дерек и Еми? Дали Моник бе намерила начин да възвърне тялото си?

„Всичко свърши — помисли си с отчаяние. — Домът, децата, Дру. Вече не мога да се върна, делят ни повече от сто години.“

— Предупреждавам те, братовчедке — каза остро Дерек, — ако не подпишеш този документ, ще те застрелям.

Моника с ужас погледна към ръцете му с ръкавици и пистолета.

— Какво има? — попита и заотстъпва. — Ума си ли си загубил?

— Омръзна ми да ме тормозиш и да използваш парите на баща ми, за да ме караш да играя по свирката ти. Дошло ми е до гуша. Не подпишеш ли, ще те убия. Наистина ще го направя.

Моника поклати глава. Сега трябваше да се намира в кухнята и да приготвя вечерята заедно с Аби или — в горната стая и да учи Мъничето на четмо и писмо. Мъчейки се да преодолее отчаянието си, тя се обърна умолително към Дерек:

— Престани! Няма да отървеш затвора, ако извършиш убийство.