Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 183

— Отиди при него — шептеше един глас в ушите й, звукът беше нежен и съблазняващ. — Той те чака.

Тя тръсна глава, съпротивлявайки се. Не можеше да види нищо в спираловидната пустота. Можеше да чувства и чува, и това, което усети, я изпълни с ужас.

— Прави каквото ти казвам, скъпа. Аз съм леля ти Джудит, а ти ми обеща.

Моника се поколеба, гласът възкреси у нея старите обиди и лишения, напразната й мечта за любов.

— Направи го заради мен — продължаваше да я придумва гласът. — Аз съм твоето семейство, единственото, което имаш.

Изведнъж се преизпълни с чувство на радост и то я закотви насред усилващото се течение. Да, сега имаше истинско семейство и трябваше да се върне у дома!

— Не съм вече онова плахо, самотно момиче, което малтретираше едно време — извика, решена този път да се защити пред леля си. — Вече имам за какво да се боря.

— Ха! Не можеш да мериш сили със Зомби!

— Не мога ли? Гледай!

Вятърът започна да вие и да я дърпа, като че искаше да изсмуче живота от крайниците й, но Моника се държеше здраво за образа на Дру и децата, сякаш те бяха нейната котва. Представяше си ги как я заобикалят и прегръщат в леглото и в този момент вятърът започна да утихва.

— Иди при него, дявол те взел! — извика неистово гласът. — Направи каквото ти казвам или… или…

— Или ще ме затвориш в гардероба? — Тя си спомни всички дребни жестокости и разбра защо леля й Джуди се бе изменила толкова много, след като си беше сложила пръстена на Джордж Самнър — защото вече не беше тя, а Моник.

Чудовището, което се бе заклела да не допусне никога вече близо до децата!

Тогава усети свръхчовешка сила, сякаш бе станала десет пъти по-голяма. Нямаше да се подчини на волята на злия дух, дори ако трябваше да се бори с една дузина като Моник. Моника притежаваше огромна сила, тази на любовта, и щеше да защитава семейството си с цената на всичко.

— Трябва да ми се подчиниш — изкомандва Джудит-Моник, вятърът около тях изтъня до тихо скимтене. — Зомби трябва да получи своята душа.

— Тогава ти отиди при него. Дори по-добре иди в ада!

Чу как Моник крещеше от ярост, но след последния лек полъх на вятъра Моника се протегна и започна да се връща по спиралата на времето.

Моник усети, че се е установила на едно място и си помисли: „Виж ти, знаех си, че Зомби няма да ме изостави.“

Някакъв странен шум попречи на ликуването й и го притъпи, а след това, съвсем объркана, почувства агонизираща болка в гърдите си. Отвори очи и видя Еми Пиърсол да си играе с пръстена върху пръста си. И двете чуха звука на сирената на бързо приближаваща се кола.

— Полицията! — изкрещя Дерек и захвърли пистолета на пода. Оръжието се плъзна примамливо близко, но извън обсега на ръката й. — Съжалявам, скъпа, но излизам!

Еми опита да го последва, но Моник я сграбчи за китката. Чувстваше слабост и непрекъснато губеше сила, но не биваше да я пусне, преди да сложи другия пръстен на своя пръст.

По дяволите, беше толкова немощна, че й се стори, че джобът й е отдалечен на цял километър. Използва цялата си енергия, за да задържи стреснатата Еми. Воят на сирената рязко замря, след това се чуха стъпки по стълбата и чак тогава след напрягане на всичките си сили достигна джоба си.