Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 178

— Добре ли си, Дарси?

Той погледна към Аби и поклати глава, опитваше да се съвземе. Как да изрази с думи какво почувства, когато онези нежни пръсти се спряха на устните му!

— Леденостуден си — продължи тя, след като го хвана за ръката. — Кажи ми нещо. Какво има?

— Елизабет!

Сякаш измъкна насила думата, а тя породи поток, който отприщи това, което докосването бе задържало.

— Приготвила е нещо за нас, но е в беда. Необходимо е да я намерим, след което да помогнем на Ники.

Тя продължи да стиска ръката му и не се помръдна от място. Възпря го, когато той понечи да тръгне.

— Винаги ли ще бъде така? Щом ти подсвирне онази жена, и ти ще тичаш след нея?

Чак сега го осени какво й беше на акъла. Поклати глава.

— Не разбираш. — Посочи й към вратата с очи. — Това не беше Ники!

Дру с мъка си проправяше път през тинята и улисан в мисли по жена си, почти не усещаше влагата, просмукваща се в ботушите му. „По дяволите, къде е проклетата Рейчъл?“

В колибата не беше намерил никого и затова започна да търси из блатото. Загрижеността му нарастваше с всяка крачка. Не че се страхуваше, че щеше да се загуби — като малък беше изследвал и добре познаваше всяка пътека, — но скоро щеше да се стъмни и не му даваше мира мисълта, че жена му щеше да се озове на чуждо място, трепереща от страх в някое тъмно усамотено ъгълче.

„Извикай ме по име — молеше я наум. — Само ме позови мислено и се кълна, че ще дойда.“

Обърна се, повече усети нещо, отколкото чу. Отпред се издигаше бараката на Рейчъл. Поради някаква неизвестна причина знаеше, че бе предопределено да се върне пак тук.

Моник вдигна змията и се втренчи в тъмните й очи.

— Зная, че си наблизо, Рейчъл — продума. — Така че е по-добре да дойдеш, преди да съм отрязала главата на това влечуго.

— Какво искаш?

Извърна се. Стресна се, че без да усети, робинята й бе застанала пред чайника в огнището. Пусна змията, която се изплъзна и се изниза навън през вратата.

По дяволите, можеше да я използва като заложник, но може би Дру беше достатъчно голяма заплаха.

— Знаеш защо дойдох — сопна й се тя. — Хайде да свършваме.

— Сега ще пия чай. — Негърката се обърна и й предложи една чаша димяща течност. — Искаш ли малко?

— Не съм ти дошла на гости. Искам да ми кажеш проклетите заклинания.

— Имаме малко време. — Връчи й чашата с тъжна усмивка. — Трябва да поговорим.

Моник усети, че не беше яла или пила каквото и да било от доста време, и започна да отпива разсеяно.

— Казах ти, че нямам време. Всеки момент…

— Съпругът ти ще влезе през вратата?

Понякога се чувстваше обезкуражена от това, че жената често четеше мислите й.

— Предполагах, че се страхуваш от Дру?

— Не от него, а от влиянието му върху теб. — Рейчъл се усмихна по обичайния си загадъчен начин. — Но когато дойде, ще бъде твърде късно.

— Дявол да го вземе, трябва да ми помогнеш!

— Наистина ли? До края на живота си ще останеш суетна и егоистична. Седни — добави тя и кимна към столовете край масата.

Моник настръхна, не бе свикнала да получава заповеди от робинята си, но някак си изведнъж се почувства извънредно уморена и предложението й бе добре дошло.