Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 176

— Ники ли ми взе дневника? — попита тя момичето и я стисна по-здраво за ръката.

— Не.

— Не ме лъжи! Какво стана с него?

Елизабет вдигна брадичка.

— Тя… го скъса на хиляди парчета и след това го хвърли в огъня.

Повярва й. На нейно мястото и тя би изгорила такива улики. Но като се замисли, се сети, че вече го беше направила… в бъдещето.

Захласна се от заплетените последствия от пътуването във времето. А дали изменение на миналото не променяше бъдещето? Притеснена, си спомни за стопяването на богатството на Самнърови, за изчезването на скъпоценните камъни от гардероба й. Ако тази Ники се бе вселила в тялото й, дали не й беше отнела и още нещо?

— Ти й помогна, нали? — скара се тя на Елизабет и заби нокти в ръката й. — Предателка! Ловя се на бас, че си направила всичко, каквото те е помолила.

— Обичам Ники!

Моник побесня. Без дневника си трябваше коленопреклонно да умолява Рейчъл за заклинанията. Трябваше да я накара по някакъв начин да й помогне, но с какво можеше да я сплаши? С нищо, вероятно само с Дру.

Може би трябваше да му каже, че старата знахарка отдавна я беше омагьосала и сега се нуждаеше от помощта му, за да се освободи. Щеше да повярва, ако го насочеше ловко и това копеленце не объркаше нещо.

— Малките момичета трябва да обичат своята мама — тросна се на дъщеря си и я повлече през стаята. — Ще те науча какво означава вярност. Ще те затворя в шкафа и ще останеш там, докато не си спомниш, че си ми длъжница.

— Не! Мамо, моля те, недей!

Моник си направи оглушки за писъците й и продължи да я дърпа за ръката към шкафа.

— Мирувай и може би ще те пусна скоро — каза й назидателно, докато затваряше и залостваше вратата. — Ще се научиш да не доносничиш. Не забравяй, че съм от едно семейство с теб, единственото, което имаш.

Усмихна се иронично, като си спомни как тази подигравка въздействаше силно на завеяната Моника. Надяваше се, че Елизабет щеше да е достатъчно уплашена, за да не я издаде, ако някой я откриеше. Щеше да е няма като гроб, съдейки по израза на лицето й, преди да хлопне вратата.

На излизане от стаята Моник хвърли изпитателен поглед на скъсаните си дрехи. Не й харесваха, но едва ли можеше да се върне до шкафа за нови. В този й сърцераздирателен външен вид молбите й щяха да хванат дикиш. Дру беше емоционално отзивчив, особено ако някой се нуждаеше от помощ.

Но в кабинета на съпруга си намери единствено оня непознат мъж.

Той гледаше през прозореца, беше невероятно красив.

— Ники! Слава богу — каза той и се обърна, — мислех, че… Няма значение, важното е, че се върна.

Той тръгна към нея с отворени обятия, но Моник не пристъпи от прага. Всеки ли си мислеше, че бе Ники? Може би трябваше да подхване играта и да се престори, че беше другата, в такъв случай щеше да увещае мъжа си по-лесно.

— Разбрахме, че си отишла до колибата на Рейчъл. Дру тръгна след теб, тъй като си мислеше, че се нуждаеш от помощта му. — Спря и погледна изучаващо лицето й. — Какво се случи? Изглеждаш някак…