Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 175

Прогони тези мисли със свиване на рамене. Цели две десетилетия беше живяла като Джудит Самнър, а след това — за няколко месеца и като Моника, затова не можеше да се осланя напълно на паметта си. Странно, изживя толкова години, след което се оказа, че е на възраст, колкото бе напуснала на път за бъдещето.

Чу говор и се отдръпна отстрани на къщата. Веднага разпозна гласа. Дру често я беше заплашвал.

Говореше на Аби и на някакъв мъж, когото не познаваше, а и не искаше да знае. Последното, което можеше да си позволи, беше скандал. Не бе чак толкова завеяна и помнеше последните думи на Дру, преди да замине за града. „Да не си си подала носа вън от къщата!“ — предупреди я той.

Тръгна предпазливо назад и се отправи към стълбата през чардака. Избра външния маршрут, по който можеше да влезе в спалнята си незабелязано.

Отвори прозореца и стъпи вътре. Хвана Елизабет застанала до вратата на гардероба.

— Ники! — извика възторжено детето с явно облекчение. — Знаех, че ако чакам търпеливо, ще дойдеш да ми помогнеш.

Моник не повярва на очите си. Най-напред си помисли, че е влязла в друга стая, тъй като красивата френска мебелировка бе изчезнала, заменена с местен кипарисов боклук. Кой беше сложил онзи грозен шкаф в ъгъла?

Сложи ръка на слепоочието си и опита да се ориентира. Чувстваше увереност, че това бе нейната стая, но защо бе променена? Дали след пътешествието във времето не бе попаднала в друго измерение? Външно всичко изглеждаше подобно, но откриваше все повече странни малки разлики.

Приближи гардероба с твърда стъпка и се почуди какво се бе случило с вратата му. Скривалището й бе на мястото си и тя въздъхна с облекчение, но когато отмести дъсчицата на пода, откри, че нишата бе празна.

Завъртя се и се изправи пред Елизабет.

— Ти го направи, нали? Винаги ме шпионираш с цел да сложиш ръка на скъпоценните ми камъни! Мога да се обзаложа на каквото и да е, че си си играла с тях в спалнята си!

— Не съм!

Детето се обиди, а след това се изплаши.

— Тук имаше и книга, дявол да го вземе! — накипяваше Моник. — Какво си направила с нея?

Мразеше малките, които се страхуваха и плачеха, а детето пред нея беше свило ръце пред гърдите си в защита и това не само я подлуди — слабостта му беше повече от оскърбителна.

Преди момичето да се дръпне назад, Моник я улови за ръката.

— Да те напляскам ли по дупето? Или да те заключа в гардероба? — „По дяволите, вратата е махната. Няма значение, ще напъхам този фъстък в шкафа.“

Елизабет поклати глава с изненадващо упорство.

— Няма да ти кажа нищо. Ти си мама!

— Разбира се, че съм. Коя друга бих могла да бъда?

Малката прехапа устни, сякаш съжали за излиянието на чувствата си.

— Нарече ме „Ники“ — нахвърли се Моник върху нея, припомни си как я посрещна дъщеря й и някои неща й се изясниха.

Защо се беше събудила в колибата, а не на земята, където я бе положила Рейчъл? Височината на захарната тръстика и на насипа, всички тези малки разлики — дали не бяха нещо по-съществено от едно изкривено възприятие?

Беше проявила привързаността да избяга и никога не се бе замисляла какво щеше да се случи междувременно с изоставеното й тяло. Щом духът й бе навлязъл така безпроблемно в плътта на Джудит и Моника, то какво можеше да спре някоя чужда душа да не обладае собствената й захвърлена материална обвивка?