Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 173

Рейчъл, помогни ми!…

Когато Моник отвори очи, видя, че не се намираше в разкошната си спалня пред разярените Дерек и Еми, а в една мръсна колиба. Над главата й се беше надвесила старата й познайница Рейчъл. Сведе поглед и видя инкрустирания в пръстена диамант, който още светеше с помръкваща бяла светлина.

— Върнах ли се? — попита и се опипа с ръце, за да се увери, че беше цяла и невредима.

По някакъв начин се бе завърнала в старото си тяло, но пътуването стана бързо и не можа да си спомни язденето на змията.

Рейчъл я погледна угрижена.

— Ти ли си?

— Разбира се, че съм аз — отвърна Моник с раздразнение, седна и се огледа. — Но как се случи? Не пих никаква настойка и не изпях заклинанията.

Чернокожата седна на пети и продължи да я изучава с поглед.

— Отварата просто приспива нежелаещите с цел да направи преминаването им във времето по-лесно. А молитвите отправих аз.

— Значи си ме чула. — Моник се усмихна вътрешно. Познаваше робинята си, винаги щеше да се притече на помощ на господарката си. — Слава тебе, господи! Онзи простак за малко щеше да ме застреля.

Рейчъл се изправи рязко, измрънка нещо под нос и се обърна. Нейната дълга, черна змия се изви на пода до нея.

Моник не й обърна никакво внимание и също се надигна. Забеляза, че полата й бе изцапана, а блузата — скъсана.

— Вече бях забравила колко тежки са тези дрехи. Но защо съм така парцалива? Мога да се закълна, че носех роклята си от син муселин. — Моник се намръщи и се наведе да вдигне куклата. — А това какво е? Прилича на мен.

— Много неща няма да разбереш.

Захвърли куклата настрана и нетърпеливо закрачи из стаята, обзета от прилив на енергия.

— Бих желала да науча, но нямам време. Налага се да се върна, преди онзи идиот да пропилее имението. Бързо, кажи отново заклинанията.

— Няма — отвърна тихо заклинателката. Стоеше пред олтара с гръб към нея. Змията се движеше бавно нагоре по изпънатата й ръка.

Невярваща, Моник се втренчи в нея.

— Какво означава това? Трябва да ми помогнеш! Всичко съм нагласила. В момента, когато Еми си помисли, че съм умряла, ще сложи пръстена на пръста си. Не се шегувай, кажи проклетите заклинания!

Другата не помръдна, гледаше безмълвно настрани.

— Ти си моя робиня — извика Моник. — Подчини ми се!

— Сега съм свободна. Не на тебе вече трябва да се покорявам.

Моник я обзе нечовешка ярост. Не вярваше на ушите си. Най-напред Дерек, после и Еми се осмелиха да я заплашат, а сега Рейчъл демонстрираше открито неподчинение.

— Ти разгневи Зомби — каза негърката и се обърна, змията се уви около врата й. — Не мога повече да ти помогна.

— Бил ядосан? По-добре се тревожи за това, че съм побесняла от яд. Аз издавам заповедите тук, не забравяй. Скъпият ти Зомби не може да направи нищо, ако не отида да свърша работата.

— Беше му обещала души.

— Ще му ги доставя. Не ме тормози с въпроси откъде или как. Не се нуждая от помощта ти, за да достигна целта си, тъй като притежавам пръстена.

Вдигна го, но черната жена и черната змия само я гледаха с немигащи очи. Извън кожата си от яд, Моника напусна схлупената къщурка.