Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 169

Колко съжалявам, че унищожих собственоръчно написания си дневник и че разполагам само с черната кожена подвързия да ми напомня за миналото. Навремето обаче това ми се стори най-добрият изход. След смъртта на Джордж, а след това — и на сестра ми и съпруга й, не можех да си позволя доказващите моята вина редове да попаднат в чужди ръце. Както казах на красивия лейтенант, който дойде да нюха и ме обсипа с въпроси, смъртта беше настъпила при трагични обстоятелства и исках да помогна на братовчедка си да забрави мъката.

При паниката, която ме обзе, когато заличавах следите си, не трябваше да унищожавам последните няколко страници. На тях бях нахвърлила набързо молитвите на Рейчъл, с които извиквах Зомби да ме отнесе.

Какво щеше да се случи, ако не можех да ги възпроизведа правилно? Или още по-лошо — ако на змията й скимнеше да не ми помогне отново?

Не, виновна е болестта ми, тя замъглява съзнанието и изсмуква доверието ми. Разбира се, че Зомби ще ми се притече на помощ. Нали е гладен? А аз прилежно му принасях в дар душите, за които жадуваше.

Колко глупава е Моника. Всеки път, когато видя възпълничкото й тяло или я извикам от онова отвратително училище, зная, че ще ми се възпротиви. Но аз не ликвидирах родителите й и не изиграх ролята на щатен пазач само за да ми пречи след това. Ако трябва, ще съм жестока, любяща, или и двете, но ще я държа под ръка. В крайна сметка тя копнее единствено за семейство, а аз съм единствената й роднина, която й е останала.

Идва, за да ми достави удоволствие, но трябва да й предложа нещо повече, за да я привържа към Ривърз Едж. Навремето се забавлявах да съблазнявам ухажорите й, както правех и с Аби, но дойде време да й подхвърля идеалния съпруг. Мъж, който да я дари с деца и който… прилича на Дру като две капки вода.

Пръстите ми изтръпват все повече, а ръката ми отслабва, няма да мога да пиша за известен период от време. Друга на мое място би се молила, проклинала или изпадала в ярост от смъртта, дебнеща зад ъгъла, но аз се усмихвам тайно и със задоволство.

Имам Моника, а притежавам и пръстена.

Стресната, Моника се поколеба, преди да влезе в паянтовото обиталище. Смутена и дезориентирана, чувствата й се раздвоиха в противоположни посоки. Смътно чу, че някой я вика по име, но не намери сили да се обърне и да си отиде, макар да знаеше, че трябва да го направи, и то веднага. Усети, че провидението я теглеше неудържимо към вътрешността на колибата.

Дъските бяха изкорубени и прогнили, покривът — провиснал, а подпорите на покритата тераса всеки момент щяха да поддадат, съборетината изглеждаше потискаща и изоставена на произвола на времето. Потъмнелите дървета и застоялата вода наоколо не даваха признаци на движение, само една голяма, черна змия игриво се извиваше по пропукания парапет на верандата.

Моника щеше да прекара часове, съзерцавайки и треперейки от необясним страх, ако студената ръка на Рейчъл не я бе дръпнала настойчиво през скърцащата врата.