Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 170

Вътре обстановката не бе приветлива, една тъмна и влажна стая, слабият огън в камината само засилваше контраста на сенките. Едно черно перде се вееше зловещо по продължение на цялата отсрещна стена, но като се съдеше по температурата на стаята, вероятно леденият въздух проникваше през процепите.

Стаята бе мизерно обзаведена. Имаше сламен дюшек в ъгъла, маса и два стола, рафт с множество делви и приспособления с неизвестно предназначение. Явно тук не играеха деца, а през нощите влюбени двойки не си шепнеха любовни слова. Приличаше повече на работно място, отколкото на дом.

„Дойдох, за да свърша нещо — помисли си тя и опита да си спомни какво бе то. — Трябва да си го взема и бързо да си ида.“

— Премръзнала си — изврънка Рейчъл до нея. — Ще направя чай.

— Чай ли? — повтори Моника, схващаше бавно смисъла. — Но нали нямаме. Аби все се оплаква, че е много скъп.

— Правя си го сама от билки.

„Билков чай — помисли си Моника, — топъл, подкрепителен и полезен за здравето.“ Въпреки че в сегашното си състояние с по-голяма готовност би използвала малко кофеин.

Рейчъл пресече нечистия под и приближи черното гърне, което къкреше на огъня върху триножник в камината. Вдигна капака и Моника я лъхна дъх с прекрасен аромат. Навея й спомени от дома, за дъждовните дни, които по време на детството си прекарваше много рядко с Джудит. Понякога леля й сваряваше гърне с билков чай и ставаше по-любвеобилна, което много допадаше на Моника.

Един спомен ослепително блесна в съзнанието й — Джудит пищеше, пръстите й, приличащи на изкривени хищни нокти, се протягаха към нея да й поднесат пръстена. След това я прокле, прати я по дяволите…

Рейчъл се появи иззад рамото й с димяща чаша и Моника се пресегна с удоволствие. Искаше да възвърне доброто си самочувствие, изпита нужда да забрави сцената със смъртното ложе. Потръпвайки, отпиваше от течността и топлината й се разливаше по тялото й.

Моника се сгорещи, възприятията й отслабнаха. Имаше нещо познато във вкуса, макар и едва доловимо, но тя се бе успокоила и не пожела да се помъчи да си го припомни. Ако беше нещо важно, щеше да изплува в паметта й, а ако ли не — щеше да се наслади на чувството си на унес.

Поддаде се на вътрешния си импулс и тръгна напосоки из стаята. Сякаш плуваше със сал по река и се печеше безгрижно на слънце, докато течението я отнасяше. Докосна грубите мебели, прокара ръка по делвите и странните инструменти и накрая се понесе към предопределението си.

Дръпна завесата и се изправи пред сложно изработен олтар. Разбра, че е пристигнала на местоназначението си.

Пръстите й се разтрепериха, когато посегна към примитивно изработената кукла, просната по очи всред множество мъждукащи свещици. От главата й стърчеше голяма, остра игла, привързана към дълга няколко метра бяла нишка. Тук също витаеше атмосферата на нещо познато, но този път не стана нужда да се осланя на паметта си, за да си спомни.

Обхвана я вледеняващ ужас, когато разпозна откраднатото парче розов сатен, употребено за направа на роклята, косата беше истинска и бе взета от четката й за вчесване.