Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 167

Ривърз Едж беше мой и нямаше да го деля с никого!

Мъничето чу шум от тежки стъпки по стълбата и с бързо движение прикри книгата на мама зад гърба си. Можеше да я чете само Ники и никой друг.

Скри я навреме. Секунди по-късно в стаята влетя Дарси.

— Къде е? — изрева срещу нея.

Мъничето поклати глава. Той търсеше Моника, разбра го, преди още да я попита, но беше последният, на когото можеше да се довери.

— Много е важно да говоря с нея!

Отново тръсна глава, но той не се предаде и не си тръгна. Вместо това се доближи, приклекна и я погледна в очите.

— Няма да нараня с нищо Ники. Аз съм й приятел и съм загрижен за нея.

— Ти си от Ню… Ню… онова място, където и тя е родена. Искаш да я отведеш пак там.

— Досега не си ли разбрала, че тя те обича толкова много, че никога не би заминала. Освен това и аз няма да замина за Ню Йорк. Ще остана тук и ще се оженя за леля ти Аби.

„Той и Аби? Да, би било добре!“ — Тя се усмихна.

— Но точно в момента — продължи мъжът — Ники се намира в беда и аз се нуждая от помощта ти, за да я намеря. Знаеш ли къде е отишла?

Поклати глава още веднъж, но този път не от упорство.

— Не зная. Преди минути беше тук и спомена нещо за Рейчъл.

— Робинята на майка ти ли?

Въпросът беше зададен с такъв остър и настойчив тон, че Мъничето се уплаши отново. Спомни се как един ден чернокожата дойде у дома и хвана за ръката Моника, която не можа да помръдне, хипнотизирана.

„Не — вдъхна си кураж малката, — Ники се бои от магьосницата, изпитва неприязън към блатото и никога не би отишла в грозната, стара колиба.“

Но дали не се лъжеше?

В действителност Моника не можа да се ориентира накъде да върви. От хорските хортувания знаеше, че Рейчъл живееше в блатото, и предположи, че това беше някъде близо до мястото, където пристигна най-напред, но така и не намери пътя, по които вървяха с Дру.

Движеше се по инстинкт, сякаш я водеше невидима нишка. Чувстваше, че съдбата й е предначертана и трябваше само да следва предопределението си.

Беше сигурна в начинанието си и успешния му завършек. Махна с ръка, минавайки покрай Джаспър. В далечината видя Дру, който винаги работеше без риза на полето и се спираше само за да избърше потта от лицето си.

За момент се почувства така привлечена от него, че почти щеше да изостави мисията си. Как можа да го оприличи на Дерек — физическата им прилика бе съвсем повърхностна! Дру излъчваше сила, честност и акуратност, а първият й съпруг — мазен чар. Може би беше вярно, че душата на човека го правеше истински красив. Сега й бе трудно да прецени какво толкова видя у Дерек.

Странно, но чу гласа му. Свистящ шепот, носен от вятъра, тихо я зовеше: „Братовчедке!“ От една страна се трогна от умолителния му тон, но повече се уплаши.

Внезапно почувства студ и я завладя чувство на празнота и невъзвратима загуба. „Дру!“ — извика наум. Нуждаеше се от топлината му, от звука на гласа му, но когато се обърна, не видя нито него, нито полето. Стоеше затънала до глезените в лепкавата тиня на блатото.