Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 156

Дори Антон Байърз прояви наглостта да ми предложи женитба след задължителния — ох, колко необходим! — период на траур. За малко да го попитам какво го караше да мисли, че щях прекарам остатъка от живота си с такова отвратително същество като него, но навреме се сетих, че трябваше да се шегувам и да шикалкавя, докато не разберях какво бе видял онази нощ, когато почина Робърт. Никак не ми беше лесно да заобикалям въпросите на Байърз и да не му се присмея.

Опитах да живея с това, което беше останало от имението. Идеше ми да пищя, като научих как глупавият ми съпруг бе разорил плантацията. Аби настояваше да пестим, за да предотвратим разпадането на имота пред очите ни, но нейните мрачна физиономия и зловещи предсказания бързо ми омръзнаха. Защо да страдам, като Ривърз Едж щеше да бъде наследен от децата?

Мислех си, че щом приключех с Робърт, щях да заживея с Дру, но от Вашингтон пристигна писмо, с което ни известиха, че бе изчезнал безследно в битка. Каква полза имах от него, ако беше умрял или осакатен?

Щурах се с месеци нерешителна и притеснена, и най-накрая стигнах до заключението, че трябва да се омъжа за американец, достатъчно богат, за да ми купи Ривърз Едж, преди да го бяха разпродали за погасяване на дългове. Тогава Дру се завърна.

Ох, каква радост изпитах, като го наблюдавах как яздеше по Ривър Роуд и се спускаше по хълма! Като го видях толкова висок и изправен на седлото, от пръв поглед закопнях за него, изгарях да усетя голото му тяло, притиснато до моето. Този мъж бе моята слабост, пътеводната звезда на тъмния хоризонт. В този момент почти бях забравила, че бях навлязла дълбоко в света на Рейчъл. Затреперих от вътрешна нужда и се затичах към него.

Но сякаш се виждахме за първи път — престори се, че не ме познава. Любовта и копнежът му бяха насочени изключително към проклетото имение. Сетих се, че нямаше да заема никога място в живата му, с това сякаш ми бяха ударили плесница.

Срамувам се да призная, но още го желая.

Сляпата ми любов се изпепели, когато се впусна да въвежда нов порядък. Промени всичко, ужасен от състоянието, в което се намираше плантацията — от часовете, в които се хранехме, до списъка на посетителите. Най-напред си заминаха американските войници, но следващият на ред бе Антон Байърз. Дру се оправда с довода, че не сме могли да си позволим да плащаме на човек, който губел повече време да ме ухажва, отколкото да преподава уроци на децата. Аплодирах това негово решение.

Но един ден Байърз поиска да избягам с него. „Нуждаеш се от съпруг — настоя той. — Не можеш да стоиш сама в Ривърз Едж.“ Надяваше се, че нямало да проявя глупостта да се надявам, че Дру Самнър щял да се ожени за мен.

Попитах го: „А защо не?“, той замръзна на място и явно подразбра каква беше причината да му откажа. „Защото смятам да поговоря с него — запъна се той. — Затова!“