Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 154

Спря да разсъждава и се потопи в усещанията си. Водата галеше кожата й, когато Дру създаде пулсиращ живот в нея. Вълните на удоволствието завладяха тялото й и тя започна да се движи по-бързо, да го допуска по-дълбоко, и шепнеше на ухото му: „Да, да!“, и той продължаваше да я целува, да я изпълва и да върти бързия си език около нейния. „О, да, още, още!“, докато в изблик на невероятна радост й се стори, че се пръска на хиляди бляскави парченца! Това някак си я съедини с него.

И тогава Дру изпъшка: „Да, о, боже, Ники, да!“ и като я притисна силно, потръпна с цялото си великолепно тяло.

Дру не я изпускаше от обятията си и още вкусваше от чудото на тяхното съвкупление, почувства се силен и непобедим.

— Ох, Ники! — въздъхна, безсилен да изрази емоциите си с думи.

Много пъти бе любил жена, но нито веднъж не бе усетил подобно удовлетворение.

Неохотно напусна тялото й и нежно постави жена си на крака. Тя положи глава на гърдите му и изхлипа тихо.

Плачеше ли?

— Господи, Ники, изгубих контрол… Беше ми толкова… — Повдигна брадичката й и я накара да го погледне. — Най-малко исках да те нараня.

— Не. — Изхълца пак и избърса очите си. — О, Дру, изглеждам ли ти наранена? Казах ти, че съм безнадежден случай. Винаги плача, когато ми се случи нещо прекалено хубаво.

Той също се усмихна.

— Може би трябва и аз да се разплача, тъй като не ми се е случвало нещо по-красиво от начина, по който ме гледаш в момента.

— Обичам те!

Без съмнение. Винаги е било така, издаваха я необикновените й очи, но той е бил твърде заслепен, за да не го забележеше досега. Не беше необходимо да я пита за захарната тръстика, дълбоко в себе си чувстваше увереност, че само тя можеше да я е купила.

Наведе се, за да я целуне, да започне да й се обяснява в любов и изрази искрената благодарност, преливащи в него, но се оказа достатъчно само да докосне устните й.

Отдръпна се неохотно и й се усмихна.

— Знаеш ли, че могат да ни видят. Вкъщи всички са заспали, но е възможно все още да плуват лодки в езерото.

— Можа ли да ме видиш от къщата? Затова ли изглеждаше толкова строг?

Не успя да различи на лунната светлина дали се изчервяваше, но тъй като я познаваше, предположи, че бе така.

— От половината път насам — да. Може би съм изглеждал по подобен начин, защото бях ядосан. Почти се бях съблякъл, преди да осъзная защо влязох във водата след теб.

Да, определено се усмихваше.

— Хайде — подкани я нежно, хвана ръката й и я поведе към брега. — Да се връщаме у дома.

— Какво ми каза току-що? — попита колебливо. — Дали означава, че ми вярваш, че не съм Моник?

Той се наведе за дрехите си и поклати глава.

— Не е в реда на нещата. Дори не мога да предположа как се е случило, но зная със сигурност, че не си. Това, че купи захарната тръстика…

— Исках… да ти помогна.

— Зная! — Нахлузи й роклята и я обърна, за да я закопчае. — В това се състои разликата. Моник би намерила хиляди начини да профука парите само за себе си, но ти инвестира в мен, в нашето бъдеще.