Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 152

Беше само въпрос на уцелване на подходящия момент. Ако преценеше добре и използваше думите, които той би искал да чуе, този нов Дру, който започваше вече да й се усмихва, щеше да я разбере. Трябваше да прояви прямота спрямо него, след което щяха да се сработят.

Или поне така си мислеше до момента, докато се обърна и заплува обратно — видя, че той я чака на брега.

Не носеше нито риза, нито обувки, а само поомачканите си панталони. С ръце на кръста и с изпънати крака, той се извисяваше край водата като някой езически бог. Беше безусловно красив, но недостъпен — също като луната, която хвърляше светлина върху него.

Наблюдаваше я наежен и загрижен. Тя за малко щеше да нагълта вода, запита се от кога ли стоеше там.

Заплува мудно и отправи молитва към небето да не е чул това, което си бе шептяла. Какво обяснение можеше да му даде? „Преди да се разговорим задушевно, би ли ми услужил с…“

Стигна на двадесетина крачки от брега, и се сети, че си бе съблякла дрехите.

— Здравей.

Клекна в плитката до кръста й вода и се почувства неловко и глупаво. За малко щеше да го подкачи с: „Какво прави на това място хубавец като теб?“, но се въздържа. Явно партньорът й не беше в настроение за волности.

Той я опипваше с очи и й заприказва натъртено, с кратки изрази.

— Трябва да поговорим.

Страшнички думи — приличаха на прелюдия от рода на: „Имам среща с друга“ или „Искам развод“. Не се успокои нито от безизразния тон, нито от пронизващия му поглед. Хваната като в капан във водата, Моника започна да чувства бавния си, силен пулс, сякаш бе обречена.

— Говорих с Аби.

Не можа да се досети за естеството на разговора им, но като съдеше по това как сестра му се отнасяше с нея напоследък, едва ли ставаше дума за нещо добро.

— С Аби ли? — повтори Моника глупаво.

— Тя мисли, че ти знаеш къде са скъпоценните камъни.

О, да, не започваше добре.

— Ами… не са у мен.

— Моля те, не ме лъжи! Елизабет ми каза, че си ги била намерила, а сега били изчезнали!

Пясъчните дворци, които бе строила, се рушаха пред очите й. Никога не беше имала нюх кога точно да се изкаже. Защо изчака толкова дълго с обяснението? Сега се оказа твърде късно да го предпази от погрешни заключения.

Забрави голотата си и нагази по-близо към него. Проточи умолително глас.

— Да, намерих бижутата, но не ти казах, защото се опасявах, че ще ме вземеш за Моник. Винаги си готов да помислиш най-лошото за мен, а кой друг освен нея можеше да знае къде е скривалището? Но, кълна ти се, никога не съм имала намерение да ги задържа за себе си. Вярвай ми, в момента са на сигурно място. Аз…

— По дяволите, Ники, поне веднъж ми кажи истината!

Не разбра дали заради нотката на молба в гласа му или задето я нарече „Ники“, но паниката я напусна внезапно.

— Казвам ти истината — отвърна му с равен глас. — Дадох ги на Дарси, за да ги продаде. Имал роднина в Ню Йорк, който можел да получи най-добрата цена за тях.