Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 150

— Какво писмо?

Той не отговори. Вглеждаше се в далечината и когато Аби проследи погледа му, видя Ники да пере килим на реката. Кипна, брат й не беше по-добър от Дарси — пренебрегваше я всеки път, когато се появеше съперницата й.

— Кой мислиш, че е направил тази покупка? — попита ядно тя. — Жена ти ли? — Погледна я с изненада. — Опомни се, Дру. Никога ли не си помислял защо Дарси се уволнява от армията и се премества да живее тук? Смятам, че ти е изпратил захарната тръстика като компенсация. Целта е, когато Ники те напусне и отиде при него, да не останеш съвсем с празни ръце.

— Мислиш ли? — Изглеждаше повече объркан, отколкото обиден или дори ядосан.

Липсата му на кураж разпали Аби.

— Защо не попиташ Ники? Обзалагам се, че знае много повече от теб или мен откъде е дошла тръстиката.

Той само кимна и се отдалечи разсеян. Отначало тя помисли, че ще постави ребром въпроса на жена си, но той изви в посока на кея.

Аби се намуси и се върна в кухнята, идваше й да запрати тестото по най-близката стена. В този момент обаче забеляза племенницата си.

Бледна и явно разстроена, тя беше чула всяка дума.

— Чичо Дру? — Мъничето въртеше края на нощницата си и чакаше търпеливо до стола му.

Искаше й се да се покатери в скута му и да се гушне, но се страхуваше да не го стресне, ако го докосне. Беше потънал в мисли и може би дори не я беше чул. Повтори тихо въпроса си.

Той се сепна, но не започна да вика като мама. Вместо това устните му бавно се разтеглиха в усмивка, протегна ръце и й помогна да се качи на коленете му.

— Какво те носи по това време в кабинета ми? — попита я нежно. — Не трябваше ли вече да си в леглото?

— Не можах да заспя.

Не призна, че го бе изчакала да свърши играта на шах със Стивън. Беше му приготвила много въпроси.

— Вярно ли е, че Ники ще си замине с онзи човек — Дарси? — изтърси малката.

— Тя ли ти каза?

Беше нетърпелив почти до лудост да научи незабавно отговора, но Мъничето поклати глава.

— Не, никой не ми каза. Чух те днес с Аби в кухнята. — Направи кисела физиономия, сякаш току-що бе преглътнал нещо трудно смилаемо, а след това по родителски маниер се престори, че нещата изглеждаха по-добре, отколкото бяха в действителност.

— Скъпа, ние…

— Ники ми обеща — прекъсна го, без да му позволи да я утеши, — че двамата с Дарси ще останат само приятели. Щяла да замести мама и нямало никога да си отиде.

— Щом ти е дала дума, значи е възнамерявала да го направи. — Гласът му излъчваше такава увереност, че най-сетне си позволи да я успокои.

Но в неголяма степен.

— Да, предполагам. Тъй като не беше тук за вечеря и след това… Скъпоценните камъни…

Прихвана я здраво.

— Какво по-точно?

— Когато отидох до гардероба, вече ги нямаше. Щом Ники не заминава, то какво е направила с тях?

— Не зная. — Чак сега усети, че я беше стиснал прекалено силно, затова я вдигна и я остави на пода. — Има само един начин да разберем — трябва да я попитаме.

Елизабет засия. Колко добър беше чичо Дру! Винаги знаеше как да стигне до същността на нещата, за да ги оправи. За пръв път от сутринта насам доби чувството, че нещата можеха да тръгнат по-добре. Сграбчи го веднага за ръката.