Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 151

— Хайде да тръгваме.

— Уау, млада госпожице, отдавана е дошло време за сън. Нека да оставим аз да я попитам и след това още рано сутринта да споделя с теб каквото съм научил.

— Обещаваш ли?

Той сложи свободната си ръка на сърцето.

— Кълна ти се!

Момичето кимна сериозно, пусна ръката му и тръгна към вратата, но се поколеба за момент, преди да излезе.

— Говори й с нежност — посъветва го, — иначе можеш да я откажеш и да си отиде.

Той кимна, но на Елизабет й се стори, че не е чул. Прочете в очите му, че бе зает само с мислите си.

Разтревожи се отново и се зарече, че щеше да стои будна цяла нощ. Как можеше да заспи, щом не беше сигурна, че Ники щеше да остане, за да бъде нейната мама?

Моника дръпна късите дамски кюлоти, наподобяващи тампон, и бялата памучна тъкан падна свободно на земята и се скупчи около краката й. Беше истинска благодат да се почувства освободена от облеклото си, стана й по-хладно. Днес подреди килера и дори не слезе за вечеря, цял ден си мечтаеше за тази освежителна баня.

Доближи водата и погледна с благодарност към пълната луна. Светлината й не само осветяваше пътя й, но и придаваше дивна атмосфера на заливчето. Лунните лъчи се стелеха по повърхността и чертаеха примамлива пътека. Тя стъпи на нея, отблясъците се разлюляха и затанцуваха като хиляди малки феи в околовръст.

Проправи си път през спокойната вода без нито една вълничка. Обливаше я топлина, както при допир до коприна. Представи си, че все едно бе облечена във водна дреха, с лунни лъчи вместо копчета. Нагази до кръста, топлият бриз подухваше откъм реката и галеше голите й рамене. Всеки дъх, който поемаше, бе изпълнен с уханието на късно цъфтящи пролетни цветове. Най-забележителното в нощта бяха луната и магнолиите.

Заплува с уверени удари към кея. Замисли се за децата. Надяваше се да не са разстроени от отсъствието й на масата по време на вечерята. След като се изкъпеше, възнамеряваше да се качи до детските спални, да завие малчуганите и да им обясни, че отсъствието й се дължеше на желанието й да не се намеси случайно през първата вечер, която Стивън и Дру прекараха заедно като баща и син.

Понесе се по гръб и отправи поглед към обсипаното с едри звезди небе. Усмихна се, като си представи изражението на Дру тази сутрин, колко щастлив и доволен беше, че имаше син.

Когато погледът му падна на нея, може би усмивката му поугасна, но поне не й се намръщи.

„Започва да ме приема — прошепна тя на звездите, — а може би дори и да ми вярва.“

Някоя вечер, когато той се завърнеше за вечеря, щеше да събере кураж да поговори задушевно с него, преди още да се затвори в кабинета си.

Щеше да му разкаже какво бе скрила в дамската си чантичка онзи ден. Може би той още се чудеше, вероятно се и досещаше, така че защо да не сподели с него? За Дру премълчаването на истината може би изглеждаше не по-добро от лъжата.

Щеше да го предупреди за захарната тръстика, която скоро щеше да пристигне. Да го поставеше пред свършен факт й изглеждаше добра идея навремето, но опознаваше Дру все повече и подразбра, че той ценеше повече честността. Вероятно щеше да изпадне в ярост или дори да откаже да приеме корабната пратка, но щеше да я уважава повече, ако му кажеше истината.