Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 148

По дяволите тази Моник! Беше сложила непосилен товар на крехките детски плещи!

— Прав си да продължаваш да го наричаш „татко“. — Сграбчи го за раменете.

— И Ники мисли така. Каза ми, че съм щастливец, тъй като имам двама бащи и че ме обичат двойно повече.

— Права е.

Стивън сви рамене.

— След като татко разбра, повече не ме погледна. Понякога си мисля, че това беше причината да го заболи сърцето и да умре.

Дру го беше стиснал твърде силно за рамото и затова премести ръката си. В какво беше сбъркал Робърт, че си бе изкарал обидата и яда на това невинно дете?

Досети се каква бе причината — Моник.

— С нищо не си предизвикал смъртта му. — Замълча и опита да го успокои: — Твоят татко имаше сериозни проблеми.

Стивън сви рамене.

— Зная. Понякога се питам дали мама не беше виновна, задето го заболя сърцето.

Дру се почувства неловко, спомни си обвиненията на Байърз. Много пъти му се искаше да се изрепчи на жена си и да я накара да му разкаже какво се бе случило онази нощ на Робърт. Но бяха сключили негласно примирие, а и не беше съвсем уверен, че искаше тя да си спомни — рискуваше отношенията им да се върнат в началната точка. Освен това всеки път, когато чуваше смеха й или виждаше усмивката й, считаше за невъзможно да е извършила убийство.

Дори и да беше Моник.

Момчето имаше достатъчно грижи, не беше нужно да поема и част от товара на чичо си.

Погледна към Стивън, към сина си, и в душата му се противопоставиха хиляди емоции. Усети вина и разкаяние, тъй като момчето бе въплъщението на предателството към брат му. Почувства гняв към Моник и презрение към самия себе си. Подвоуми се, чудеше се дали и Елизабет не беше плод на безпаметната му, безрадостна страст.

Но най-отдолу се прокрадваше учудване, гордост, която разцъфваше все повече с всеки изминал момент. Каквито и да бяха обстоятелствата, човек не можеше да мечтае за по-добри деца.

А точно в този момент синът му се нуждаеше от успокоение.

— Ще можем ли да започнем отначало, как мислиш? Да забравим миналото и да продължим, сякаш винаги сме били баща и син?

Стивън се усмихна глуповато.

— Ще ми бъде трудно. Свикнал съм да те наричам „чичо Дру“.

— Надявам се, това няма да има никакво значение. Но трябва да знаеш, че съм много щастлив. В целия свят не бих могъл да намеря момче, към което да се обръщам със „синко“ с по-голяма готовност.

Стивън кимна. Продължаваше да е сдържан, явно и той изпитваше смесени чувства. Дру го притегли.

— Предполагам, че си доста възрастен за това, но нека те прегърна. Мисля, че с годините ще поправим нещата.

Детето го стисна в обятията си ентусиазирано, сякаш се бе отприщил бент от емоции.

— В миналото се случи така, че не бях около теб, сине. Но, ако имаш някакъв проблем, нещо, за което се налага да поприказваме, ела при мен!

— Бих желал.

Погледна снизходително към момчето и се изпълни с гордост. Беше негова плът и кръв, завещанието му към света, надеждата му за бъдещето.

Стивън вероятно успя да проследи бързия му поглед, който хвърли към писалището, и неочаквано се извини и си тръгна.