Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 145

— Ще ги заведа до работилницата за опушване — предложи Моника. — Тъкмо копаехме…

— Не! — Съпругът й я хвана за ръката. — Не желая да припарваш до войниците. Поне не облечена така.

— Намирам облеклото ти за очарователно — усмихна се Дарси, — но Дру може да се окаже прав.

Зад тях се чу вик. Кеят започна да пращи и да се клати.

— Параходът няма да удържи — извика Дарси и разпореди на войниците: — Бързо, направете жива верига и пренесете припасите на твърда земя.

Дру отпусна ръката й и го последва. Започна да лови товарите, които хвърляха от палубата.

Въпреки въжетата и мощта на ревящите мотори, съдът бавно отплуваше, отнасян от реката, а кеят под тях продължаваше застрашително да скърца.

Моника намери място в образуваната верига и помогна да се пренесат на сушата лопатите и чувалите.

Картината пред нея се замъгли. Дарси отвърза въжетата, корабът започна бавно да се отдалечава, Дру крещеше някакви заповеди, надвиквайки вятъра и надмогвайки дъжда.

Част от войниците грабнаха лопати и се захванаха да копаят и да пълнят торбите, а други през това време ги вдигаха и струпваха върху дигата. Моника реши да не остава по-назад и също грабна лопата.

— Какво още правиш тук? — попита я малко по-късно Дру.

— Не се инати — каза му отсечено и заби лопатата в земята. — Нуждаеш се от всеки, който може да ти помогне.

Той мигаше, за да не му се премрежваше погледа от дъжда и огледа изкуствения насип.

— Положението не е вече толкова лошо. Вижда се светлина в края на тунела.

Изморена, Моника отпусна ръце върху лопатата.

— Сигурен ли си, че това не е по-скоро проблясък на надежда?

Внезапната му мимолетна усмивка стопли сърцето й.

— Трябва да настаним хората да пренощуват някъде. Виж дали не можеш да им осигуриш по едно легло — може би в старите колиби на робите. Бих предложил и в гарсониерата, но ми казаха, че вече е заета по твое нареждане.

„Закача ме, какво пък — помисли си. — Знае, че съм оставила Седи и бебетата там, и това е начинът, по който ми съобщава, че е съгласен.“

Усмихна се на свой ред и изправи гръб.

— Не е нужно да ми приказваш със заобикалки, господин Самнър. Ако не желаеш да остана тук, не ми измисляй предлози да се махна, а ми го кажи направо.

Той хвана ръката й, пръстите му проследиха глината, запечатала се под напуканите й нокти. Моника си спомни за предишните пъти, когато я беше докосвал, и затаи дъх в очакване на нещо повече.

— Добре тогава, не желая да стоиш тук. — Изявлението му не задоволи очакванията й напълно.

— О’кей, тръгвам си. Надойдоха толкова много гладни гърла, че Аби със сигурност ще се нуждае от помощта ми в кухнята.

Той пусна ръката й.

— Качи се в стаята си и се преоблечи в сухи дрехи.

— Не се притеснявай — отвърна и закрачи тежко. — Вече няма да те смущавам, като нося твоите панталони.

— Ники? — извика я колебливо.

Обърна се и забеляза особеното му изражение, въпреки дъжда.

— Само исках… да си на сигурно място. Наблюдаваше го как се отдалечава и усети такъв световъртеж, сякаш я бе целунал. „Исках да си на сигурно място.“