Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 143

— Може ли и ние да дойдем?

Лицето на Андрю изразяваше нетърпение. Идеята не беше лоша. Ако Дру се нуждаеше от помощ, то момчетата щяха да се справят и с най-тежкото.

— Преоблечете се в стари дрехи. — Сети се, че всичките им дрехи бяха износени. — Поне си сложете обувки — поправи се тя и се запъти към новия си шкаф. — Излизаме да помогнем на чичо Дру.

— Но какво ще правим?

Тя се разтършува из роклите си, но не откри нищо подходящо. Джинсите отпреди щяха да й свършат добра работа.

— Е, добре, да започнем така. Стивън, донеси ми някоя риза и панталони на вуйчо ти и иди помоли Аби да направи сандвичи и горещ чай за пиене. Мисля, че ще ни се наложи да се напрегнем пряко сили.

Това нейно предчувствие се засили, когато, облечени и запасени с храна, дружно тръгнаха под проливния дъжд.

Забързаха към реката и откриха Дру, който раздаваше заповеди наляво и надясно на работниците, наети да му помагат в полето. Отвъд реката прииждаше и изпълваше малкия каменист залив, и Моника се увери, че тук беше най-ниското място на насипа. Скоростта, с която се повишаваше нивото на водата, показваше, че четиримата нямаше да успеят да предотвратят нещастието.

— Какво мислиш, че правиш? — изрева й Дру, като видя, че е обула панталоните му.

— Дойдох, за да поизцапам изнежените си ръце — отвърна му упорито, докато момчетата се приближаваха. — С какво да ти помогнем?

— Върнете се вкъщи, друго не е необходимо. Когато започне наводнението, не желая децата да се озоват наблизо.

— И ние искаме да помогнем — каза му Стивън сериозно. — Вече не сме малки.

Колкото и изтормозен да беше, Дру намери време да го погледне.

— Зная, че не сте, но не желая да рискувам, можете да се удавите.

— Не се безпокой — намеси се с пискливо гласче Андрю. — Ники ни научи да плуваме.

Дру погледна въпросително Моника и тя прибързано поясни:

— Наученото няма да ви помогне много в бушуващата вода, момчета, но вероятно бихме могли да окажем помощ с нещо друго. Някой трябва да пълни чувалите, с които укрепваш насипа, нали? — обърна се към мъжа си. — Не може ли да се заемем с това?

— Разполагам само с една лопата и чувалите ми вече свършват.

— Тогава ще копаем с нея и ще гребем земята с ръце. Що се отнася до торбите, можем да напълним наличните и да потърсим още — каза му натъртено. — Предупреждавам те, няма да се откажа така лесно.

Той прокара ръка през мократа си коса и викна към един от работниците:

— Джеми, вземете вагонетката и идете с госпожа Самнър и момчетата горе в работилницата опушване на месо. Глиненият под там е достатъчно сух — обърна се пак към жена си — и ще ви бъде лесно да копаете. Джеми ще ни донася пълните чували.

Тя кимна с глава. Мислите й препускаха напред, сети се за чувалите с брашно, захар и боб в складовото помещение. Ако временно ги пресилеха другаде, можеха да използват торбите тук и да ги напълнят с глина.

Дру се върна на предишното си място, Моника тръгна към вагонетката. Наблюдаваше го как работи пряко сили и го нарече мислено „двуличник“. Изкарваше се песимист, но очевидно нямаше никакво намерение да се отказва. Изпълни се с гордост, че този човек беше неин съпруг.