Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 142

— Държа на думата си — каза на Байърз с още по-голяма строгост. — Не желая да безпокоиш жена ми повече.

Моника ги наблюдаваше как си отиват и поклати глава в недоумение. Преподобният би излязъл с опашка, подвита между краката, ако имаше такава.

Бе прекарала безсънна нощ в тревоги заради заплахите му и сега си позволи да се усмихне — Дру беше разрешил проблема с един замах.

— Дойдох, защото брат ми ме помоли — каза й тихо Аби, когато останаха сами в големия хол.

След това вдигна полите си и забърза към кухнята.

Моника стоеше все още зашеметена и й отне известно време, докато осъзна какво се бе случило. Мъжът й не само й се бе притекъл на помощ, но и беше помолил сестра си да се включи в разговора на нейна страна.

Излезе навън, за да го попита защо бе направил всичко това за нея, но посетителите им си бяха отишли и той ги бе последвал пеш към полето. Застана на прага на къщата пред верандата и го извика по име.

Той спря и се обърна. В очите му не прочете нищо — нито доверие, нито симпатия, — изглеждаше не по-малко ядосан и сърдит от сестра си.

— Исках само… да ти благодаря — извика тя, но се отказа да му зададе въпросите, които си беше намислила.

За момент не откъсна поглед от нея и тя помисли, че ще й даде обяснение, но той само сви рамене и се обърна.

„Ставаме все по-близки — помисли си безутешно, — но накрая винаги ми обръща гръб.“

Отърси се. Глупаво бе да очаква да се случат чудеса. Имаше нужда от Дру и той я беше спасил. Защо не се чувстваше щастлива?

„В края на краищата не можеш да заслужиш рая само за един ден.“ Трябваше да прокарва своя път с търпеливи стъпки.

Мъничето бърчеше нос, докато сричаше думите. „Б-о-ж-е м-о-й“ — произнесе тя по букви, но въпреки усилията си не успя да разбере смисъла.

Въздъхна с чувство на безсилие и започна отначало, но не срещна нито една дума от тези, които беше изучила заедно с Ники. Понякога се опасяваше, че никога нямаше да може да прочете тази книга, а трябваше — на всяка цена.

Чу шум в коридора, промъкна се до вратата и видя Рейчъл да се прокрадва навън от стаята на Ники. Искаше й се да я попита какво бе правила там, но се уплаши.

В очите на Рейчъл имаше нещо, което твърде много напомняше за майка й.

Затова затвори тихо вратата, изтича до леглото си и пъхна малкия дневник под възглавницата.

— Няма какво да правя — оплака се Андрю, като излизаше от спалнята си. — Мразя, когато вали.

Моника вдигна поглед към небето. Занимаваше се с пренареждането на мебелите и не бе забелязала дъжда. Но като чу капките, които шибаха стъклата на прозореца, се сети моментално за Дру.

„Дигата! Старгел трябваше вече да е изпратил инструменти или хора.“

— Не виждаш ли, че сме заети? — скастри го Стивън и пъхна последното чекмедже в новия бюфет. — Ако няма какво да правиш, Андрю, помогни ни да оправим стаята.

— Почти приключихме. — Моника изпрати мимолетна усмивка към Стивън, с която му благодари за помощта, но погледът й се върна отново към прозореца. Вероятно при този дъжд реката щеше да излезе от коритото си. — Всъщност, мислех да оставим всичко така, както е. Искам да изляза навън за малко.